ESTRANGED'S PRIVACY

механизмът

2011-07-19T22:26:00.002+03:00

механизмът ни обгръща
механизмът ни поглъща
механизмът ни изгражда
механизмът ни разяжда

спомени и мисли чезнат
във космическата бездна
но дори и да кърви
механизмът си върви

Дневниците на един луд

2011-07-01T00:50:00.003+03:00

Трудно е да се повярва, че клоунът на тази снимка - онзи със стихара и кандилото, съм аз. Но това наистина съм аз, преди около 13 години. Всяка неделя (а понякога и съботите) служех в църквата, а християните дори не подозираха, че в олтара им стъпва пълен безбожник.

Бях още ученик и вече години наред умът ми гореше като пожар, а не тлееше като гаснещото огнище, което е сега. Бях обсебен от човъркането на нещо, което тогава наричах "Безсмисленият Свят". Но нямаше никой, на когото да разкажа за това - хората от църквата, в чийто олтар трябваше да служа като олтарник всяка неделя, не бяха най-подходящите слушатели, а приятелите ми изобщо не се вълнуваха от моята най-голяма мания.

- Ти и един камък в гората да повдигнеш, пак ще намериш този твой Безсмислен Свят под него - каза ми веднъж един от тях.
- Но разбира се! - отговорих аз с безумен пламък в очите.
- Ето. Ето на, погледни се, точно за това става въпрос...
- Ама чакай, чакай, ти сам не разбираш колко си прав!! - размахвах ръце аз.

Затова доверявах всичко само на няколко тефтера кодирани записки, които така или иначе никой освен мен не можеше да прочете (целта беше да бъдат непроницаеми за семейството ми). Повечето от тях така или иначе са унищожени. В скривалището в стария ми "дом" са останали някакви останки, които, разбира се, са нечетивни за никой друг, освен за самия мен.

В училище седях на задния чин, нищех разни екзистенциални дилеми и не учех. Единствено в часовете по Психология и Философия седях най-отпред. Много се зарадвах, когато научих за Албер Камю и неговото есе "Митът за Сизиф". Значи някой друг беше успял успешно да разпознае и доста точно да опише Безсмисленият Свят преди мен. Не бях сам.

Всъщност бях сам. Изкушавам се да кажа, че бях аутсайдер - чикиджия, само че и чикиджия не бях - имах фимоза и френулум едновременно. Научих от дебелите книги, че операцията, която ги разрешава, е лесна, но силната ми социофобия ме караше да отлагам отиването на лекар (по същата причина бях с дълга коса - предпочитах да не ходя да се подстригвам, за да си спестя унижението от още една социална ситуация, в която не знаех как да се държа).

Другото ми любимо занимание по това време беше да ходя на кино със спестени пари от закуски. Отивах по един-два пъти всяка седмица - обикновено съвсем сам. На мен така ми беше добре, защото след това спокойно можех да мисля и да пиша. Ето какво съм писал, малко след като съм гледал "Титаник" на Камерън през 1998-ма...

----

ПАРАДОКСЪТ "ТИТАНИК"

От описаните дотук примери и доказателства сигурно поне някои от хората, които не са заразени от Религия, биха видели, че опредметяването на жените (безчовечните правила на секса като цяло) и неразрешимите морални парадокси (ситуации, в които няма добро, човечно решение) се дължат на Безсмисления Свят. И това е само малка част от многото доказателства за съществуването му и за това, че той стои в основата на всичко!!!

В "Титаник" също има морални парадокси. Но един от тях е особено интересен, защото показва как Безсмисленият Свят, понеже ни изгражда от глава до пети, е напълно способен да блокира и парализира най-ценните за нас човешки неща, на които държим - така, че да останат активни само нечовешките механизми, които стоят "отдолу".

И всичко това при положение, че историята е внимателно нагласена, за да въздига в култ Любовта... някои казват, че дори показвал, че Любовта е в основата на всичко. Много добре!!! Нека да проверим кое всъщност стои в основата на всичко...

Във филма Джак качва Роуз на спасителна лодка и остава на Титаник. Но Роуз бързо скача обратно на потъващия кораб, защото не може да го остави да се жертва и да умре заради нея - та тя го обича! Това става за секунди и сценаристът и режисьорът не са му обърнали особено внимание. Това е нормално - това е една съвсем човешка ситуация, но ако тренираме погледа си за забелязване на Безсмисления Свят, ако спрем и я анализираме, ще видим какво е в състояние да направи Б.С. с нея.

И така, имаме една спасителна лодка. Случаят, в който лодката може да побере и двамата, не ни интересува, защото в него Безсмисленият Свят не пречи на Човешкото и заради това остава почти невидим. А целта ни е да осветим Б.С., да го направим максимално видим.

Затова, за целите на дисекцията ни, лодката може да побере само един от тях. Според филма, и двамата много се обичат. Всеки от тях би предпочел да се жертва, за да живее другия. Но така се получава конфликт на интереси: никой не иска да НЕ СЕ жертва. Всеки ще се бори с другия, но вместо да се борят за това кой да се качи на лодката, те ще се борят за това кой да НЕ СЕ качи. Те се борят за това да умрат, а не за това да живеят. Но така се получава, че всеки би се опитал да прецака другия, за да не се чувства зле и виновен, като оцелее сам, което значи, че не е ръководен от загриженост за добруването на другия, а от загриженост за собственото си добруване - което пък противоречи на условието, че се обичат.

(По подобен начин едни дядо и баба ми казаха, че всеки от тях би предпочел той да е първият, който ще умре).

Проблемът обаче остава, дори ако допуснем обратното. Ако все пак, именно за да уважиш чувствата на другия, приемеш неговата саможертва, се проявяваш като експлоататор (оживяваш заради другия) и пак имаш причина да чувстваш вина.

Тоест, ако приемем смъртта, отричаме изискванията на любовта. Ако приемем живота, пак отричаме изискванията на любовта. Ни насам, ни натам! Защо се получава така? Причината е, че за хората любов съществува, но за Безсмисления Свят такова нещо изобщо няма. А именно Б.С. като по-примитивен, но и по-основен и изграждащ ни, взима надмощие над нас в тази ситуация.

Някой веднага ще каже "ами нека и двамата да умрат, чиста работа". Вариантът, при който и Джак, и Роуз решават да умрат заедно, изглежда много "правилно", но на практика е "триумф" на Безсмисления Свят (всички умират), в истинската си същина противоречи на Любовта, и преди всичко е просто евтино измъкване от ситуацията (note to self: тъй като не всички ще разберат това, за да бъде Безсмисленият Свят добре осветен и видим за всички, дори за религиозните, трябва да намеря и опиша ситуация, при която този вариант за измъкване е някак блокиран, напр. поне 1 от двамата трябва да оцелее, защото е нужен на брега за еди-какво си, напр. научили са / намерили са нещо много важно и трябва поне 1 (без значение кой) да го достави на хората на брега, иначе... ще стане нещо много лошо за всички хора на брега.)

Още един вариант е напълно да отхвърлят идеята за саможертва - да се стремят към живота, тъй като животът е ценен. Но тогава всякаква идея за любов отива, защото всеки би се опитал той да е на лодката.

И така, независимо дали решат да се жертват, да приемат чуждата саможертва или да се откажат от идеята за саможертва изобщо, идеята за любов се пропуква, защото те двамата се оказват в конфликт - каквото и решение да изберат, ще започнат да се манипулират един друг (а при манипулацията другият човек не е човек, а механистичен предмет, който да бъде измамен, т.е. пак слизаме от равнището на Човешкото на равнището на Безсмисления Свят).

Още един абсурден вариант е да преценят откровено и прозрачно кой "заслужава" повече (поради качествата си) да оцелее. В този вариант също няма любов, но по-важното е, че отново е механистичен, т.е. отново слизаме от равнището на Човешкото на равнището на Безсмисления Свят - изчисления, пресмятания, които дори няма как да са точни. А чувството за вина остава.

***

Дотук все още не съм обяснил: какво прави точно този морален парадокс толкова специален? За да си отговорим на този въпрос, нека за момент оставим парадокса "Титаник" и да разгледаме нещо по-просто. Безсмисленият Свят може да предизвика вина и самообвинения по доста по-елементарен и обикновен начин - напр. можеш да причиниш (без да искаш) смъртта на любимия си човек - поради невежество, невнимание, лош "късмет" и т.н. (В един от епизодите на "Аладин" например магия смали Аладин до размерите на мишка и Ясмина щеше да го стъпче, без да иска.) Макар че можем да спорим дали ти наистина си отговорен за неволното убийство, ти най-вероятно ще се чувстваш "покварен" и виновен (т.е. Безсмисленият Свят прониква в теб, действа чрез теб и триумфира над Човешкото ти ядро). Но въпреки това, това е (сравнително) по-лесно за приемане, защото чуждата смърт не е зависела изцяло от теб. Не си знаел, нямал си контрол и т.н., накратко, нещата все пак са били в "ръцете" на Безсмисления Свят.

Доста по-тежко е ако активната част е изцяло осъзнато в теб (Убий човека, който обичаш, за да му спестиш неколкочасова / неколкодневна агония, или пък го остави да се мъчи, след което пак така или иначе ще умре, но много по-бавно...). По-правилно е да го убиеш, но ако трябва да го направиш лично и собственоръчно, ще е съсипващо. Точно това прави парадокса Титаник труден - поставени сме в ситуация на избор, въпреки че реално нямаме такъв; с други думи Безсмисленият Свят ни принуждава ние да бъдем убийците, ние да извършим неговата безсмислена, античовешка работа вместо него - т.е. принуждава ни изцяло и докрай да бъдем оръдия на Нечовешкото и Безсмисленото, което е непоносимо за човек, който държи на Човешкото.

Именно затова, колкото и странно да звучи, едно сравнително читаво решение на проблема е влюбените да метнат монета кой ще отиде и кой ще остане (без да се опитват да манипулират или да предскажат резултата от монетата). Това принципно е жалко бягане от отговорност, но в случая е уместно да се повери "избора" именно на Безсмисления Свят, защото точно той е този, който така или иначе ни е хванал в капан и ни е лишил от реален (човешки) избор (имаме само фалшиво подобие на такъв).

Но нека да не правим нещата лесни: Ами ако няма монети? Ако няма нищо, което да ползваме като такива? Тогава трябва да измислим нещо подобно на монети, което сме сигурни, че нито един от нас няма да предскаже или манипулира. Ако обаче сме на място, на което не можем да измислим такова (било защото сме твърде тъпи или защото наистина няма начин), то Безсмисленият Свят ще е блокирал всичките ни изходи за бягство и триумфът му ще е пълен - само че той самият, разбира се, няма да триумфира дори в този случай, тъй като за него е все едно.

Да направим още едно (привидно) отклонение. Току-що казах, че "светът ще триумфира", макар че за него, разбира се, триумф и загуба не съществуват като такива. Каква ирония само! Използвайки тези очовечени изрази, не попадам ли в капана на "очовечаването" на Безсмисления Свят, в който попадат и всички хора, заразени с Религия? Защо дори аз, убеденият атеист, съм склонен неволно да очовечавам отрицанието на всичко човешко, а именно, самият Безсмислен Свят? Изглежда го правя защото съм човек, а хората гледат човекоцентрично, дори когато напълно осъзнават истината, че човекът изобщо не е център на света. Ако не гледаме човекоцентрично, просто няма да сме хора, т.е. няма да се различаваме от Безсмисления Свят (например без човекоцентричност няма да ни пука кой умира и кой - не), накратко, конфликтът и проблема между нас и Света щеше да изчезне, но на цената на собственото ни съществуване като хора.

Тази необходимост от човекоцентричност дори там, където тя е безпочвена, ни води и до последния ни авариен вариант за отговор.

При липса на "монети" или отказ да ги ползваме, можем да се върнем и към глупавия, но човекоцентричен вариант. Остава да слушаме "какво ни казва сърцето" - което предполагам, в нормалния случай би бил вариантът, в който всеки се стреми към саможертва и манипулация на другия. Разбира се, това, което ни казва "сърцето", няма да е вярно (вече обясних защо по-горе), но следвайки този порив, поне няма да сме в пълен конфликт с човешката си същност, и преживяната травма от Безсмисления Свят ще е по-приемлива в човешки план. Т.е. изводът е, че в ситуация, напълно покварена от Безсмисления Свят, последния вариант, който ни остава, е да не гледаме обективно, а глуповато да се вкопчим в Човешкото, дори и то да не води до практично решение. Така поне вътрешно няма да изневерим на същността си.

Завършвам този текст по-позитивно, отколкото очаквах. За да не звуча успокоително, ще си напомня, че не бива да си даваме напразни надежди. Ситуациите, в които можем да съществуваме като хора са доста ограничени. Ако комфортната им подредба се разпадне, бързо ще се озовем в ситуация, в която Човешкото няма абсолютно никакъв шанс пред срещата си с Безсмисления Свят, и той го обсебва / помита / разгражда с лекота. За щастие подобни екстремни конфигурации се срещат достатъчно рядко в ежедневието, но са много добри като илюстрация и пример за това, че сме изградени от собственото си отрицание.

Мда, такива работи съм писал през 1998-ма. Задълбаването в десет секунди от Титаник съвсем не беше единичен случай. Така беше с всеки шибан филм, с всяка случка, всяка вестникарска статия за зверско изнасилване и убийство от криминалната хроника, която най-редовно четях. Все пак си личи, че не съм бил способен да предам идеите си достатъчно разбираемо и най-вече - подкупващо и привлекателно.

През 2003-та претърпях нервен срив, изгорих почти всички свои бележници и посветих всичките си усилия на това да се сдобия със статус "Гражданин" (превод: да заживея като нормален човек и да внеса минимална нормалност в живота си, което означаваше да си намеря целодневна, добре платена работа и гадже). Пламъците на Безсмисления Свят с готовност погълнаха това, което бях разкрил за Него. "Може би, след много години, ако подредя живота си, ще събера силата да разкажа" - мислех си аз.

...трябва да се откажа от навика да копая миналото си. Обикновено изкопавам боклук. Много боклук.

Анти-избор на месеца - Юни

2011-06-24T13:19:00.006+03:00

Резултатите от Анти-Избора на месеца за Май са, както следва:

Мислите да дарите пари за животоспасяваща операция. Не познавате този, за когото дарявате. На кого ще помогнете?

на двегодишно дете (гласували за: 3-ма души)
на пълнолетен възрастен (гласували за: 1 човек)
на куче или коте (гласували за: 1 човек)

Както и очаквах, за мнозинството животът на детето се оказа по-важен от живота на възрастния.
Вчера гледам поредната новина за майка, убила бебето си. В случая бебето е било на шест седмици и е убито по сравнително оригинален начин - в микровълнова печка, без видими изгаряния на косата или дрехите.

Заформих диалог в Twitter, който протече по следния начин (леко съм го редактирал):

Estranged2
http://t.co/LCLuV3N Защо е престъпление да убиеш нещо, което още няма човешко съзнание? Само рационални аргументи, моля.

if__fi
тук май важен е въпроса как се определя в кой момент се появява човешкото съзнаниe

Estranged2
Ами нямаме адекватен начин да установим, и със сигурност границата няма да е рязка, а ще е много размита.

if__fi
и при разните гадни болести, при които си човек-зеленчук или тежките форми на аутизъм брои ли се че имаш човешко съзнание

Estranged2
Slippery slope indeed. Само малко и си нацист.

if__fi
и разбира се емоционалния въпрос, ако някой беше опекъл бебето ти на 6 седмици, ти би ли го сметнал за престъпление

Estranged2
Това Е престъпление заради моралната щета, която съм понесъл, независимо от самото бебе.
Родителите виждат в бебето бъдещото дете и логично търпят морална щета. Дори и това да беше просто каприз от тяхна страна.
Но въпреки липсата на дефиниции, считаш ли, че е удачно тази майка да бъде наказана.

if__fi
от логическа гледна точка-не
но тъй като материята е доста субективна, затова закона(при нас) е поставил рамки, до 3-5месеца след зачеването

aquarium
повечето законодателства приемат, че живородено бебе има човешки права и специално bit.ly/mssa58
правилно ли чета, че смяташ бебетата собственост (= вещ) до един момент на родителите си?

Estranged2
Децата като цяло са собственост на родителите си, което е супер шибан проблем

aquarium
според законодателството не е така, особено в *такива* случаи. "А защо законът е такъв?" мисля, че е ясно.

***

Какво мислите вие, трябва ли майката да бъде наказана? Можете да гласувате горе вдясно (ако не се показва целият текст, използвайте скролбара), или да оставите коментар тук.

Нереалистичният Wall-e

2011-06-11T00:25:00.004+03:00

- Изобщо, това беше едно доста нереалистично филмче. - казва Иван.

- Защо? - питам аз. - Защото нямаше как да си възвърне спомените, при положение, че физическият носител, който ги изгражда, беше необратимо повреден?

- Не. Защото няма как робот с по-нисък статус да бъде харесан от робот с по-висок статус.

Един обикновен ден от детството

2011-06-01T23:57:00.000+03:00

Димби, Домби, Мокси и Лиско живееха в Тихата Гора. Там нямаше родители и учители, които да ги бият и тормозят. Нямаше и зли деца, които да ги измъчват и унижават. Фантастично, невероятно място. На четиримата приятели всеки път им се случваше някакво интересно приключение.

Книжката за Лиско беше доста солидна, над 500 страници, и я препрочитах за 18-ти път. Бях обсебен от нея, вманиачен, и всяко препрочитане беше вълнуващо и интересно (въпреки че в сравнение с другите книги от поредицата, някои моменти ми изглеждаха тъпи или странни). Най-любима ми беше историята за Къртицата, която пленяваше децата под земята, но те...

- Веско, излизаме до градинката. Ще те снимаме.
- Добре, бабо.

Искаше ми се да избягам и да живея в Тихата Гора. Искаше ми се да е истина. Но знаех, че тя е измислена, че не съществува, че не е съществувала, и че вероятно никога няма да съществува.

- Сложи си шалчето и шапката.
- Няма нужда, сега е много топло.
- Сложи ги веднага!
- Но..
- Няма ли да ги сложиш? Няма ли?! Няма ли! Няма ли! Няма ли! Няма ли! Няма ли! Няма ли!
Ушите ми запищяха, бузите ми горяха, и цялата ми глава пулсираше от шамарите. Баба ми продължаваше. - Няма ли! Няма ли! Няма ли! - Пристъпът й най-накрая отмина. Тя ми сложи шала и шапката. Напусна ме всякакво желание да се движа.
- Добрине, снимай го!

- Каква хубава снимка се получи - усмихваше се по-късно тя.

***

Сърцето ми силно биеше, цялото ми тяло беше напрегнато. Баба ми проверяваше Тетрадката ми за Работа в клас. Трябваше да пиша с безупречен калиграфски почерк, с божествена прецизност и красота. Нямах право да задрасквам букви дори и ако учителката е допуснала грешка и ни е продиктувала нещо невярно. Ако имаше дори и една задраскана или крива буква следваше бой, който усещах с всяко свое движение и на следващия ден.

- Какво е това "лис" тук?!

Беше неизбежно. Знаех, че рано или късно този момент ще дойде и целия ден тръпнех от страх.

- Аз... аз... за момент си помислих за Лиско и затова без да искам написах "лис"...
Като че ли боят щеше да ми се размине този път, бях толкова отчаян и смирен.
- Лиско - Дриско! - изсумтя баба ми.

Лиско - Дриско.
Лиско - Дриско.
Лиско - Дриско. Единственото хубаво нещо в живота ми беше осквернено и аз нищо не можех да направя.

- Лиско не е Дриско! Не е! - казах.
- Ти трябва да учиш, а не да четеш някакви книжки! Къде криеш тази книга? Дай ми я!
- Няма да ти я дам! Никога! Никога! - изкрещях.
- Ти на кого ще крещиш, бе, готованецо*!! На тази, която те е отгледала от мръвка месо ли?
(*Аз бях "готованецът". Постоянно ми се втълпяваше, че нищо не умея, и затова следва просто да се подчинявам и да чакам всичко да бъде извършено наготово за мен. Едновременно с това се предполагаше, че съм виновен за това положение.)
След като баба ми се измори да ме бие, тя извика:
- Петя! Петя!!
- Какво има, мамо? - чу се покорният глас на майка ми.
- Родила си едно лайно, какво!

***

Имах един сън, който често се повтаряше. Бях в едно подземие заедно с едно друго дете, което приличаше на Оливър Туист, така, както го бяха показали в един детски филм. Бяхме оковани и облечени в бели парцали. През телата ни бяха забити гигантски безопасни игли. Седяхме и просто тъпо търпяхме мъчението. Надявах се, че след много години ще бъдем освободени от подземието. Но това всъщност нямаше как да стане, защото извън него нямаше нищо, само гъста мъгла.

Въпреки, че често сънувах кошмари, обичах да спя. Понякога нямаше дори сънища и всичко беше перфектно. Най-неприятното нещо в събуждането беше това как почти веднага в мен нахлуваше споменът кой съм аз и къде съм. Не знам как да обясня това чувство на хора, които не са го изпитвали редовно. Да кажем, представете си, че вчера сте убили човек и на другата сутрин се събуждате. Преди да отворите очи, за част от секундата се чувствате чудесно, но ето че си спомняте, че всъщност на предния ден сте извършили убийство и полицията сигурно вече ви е разкрила. И ви се приисква да не се бяхте събуждали изобщо.

Самото събуждане започваше с рязък, режещ звън; но още щом го чуех, за по-малко от 20 - 30 секунди вече бях станал, бях се обул и облякъл. Съзнанието ми беше все още сънено и объркано, но тялото ми вече беше направило всичко необходимо. (Сега не мога да направя подобно нещо с дори близко по качество и бързина изпълнение).

Трябваше да облека дрехи, които ненавиждах, но нямах избор. Наскоро се опитвах да упорствам и да настоя какво да облека, и тъй като така и така знаех, че това ще вбеси баба ми, се опитах да използвам ситуацията да прокарам и други идеи - като например сам да ходя на училище или пък да ме пуснат да участвам в часовете по физическо. Тя беше шокирана и разгневена, и след боя заяви, че не съм й внук и ме заплю в лицето.

Беше време да ме водят до училище. Нямах избор, бях принуден да отида и там. При отварянето на входната врата, както обикновено, ме обзе пристъп на кашлица, с която се опитвах да овладея гаденето и позивите да повърна. Гаденето изчезваше така, както се появяваше, в момента, в който прекрачех прага. Започваше новият ден.

Един сън и едно бълнуване

2011-05-12T02:01:00.000+03:00

Откакто започнах пак да се уча, и да компенсирам пропуските си по математика, сънищата ми се завърнаха.
Те не са нищо особено, и все пак самия факт, че ги има, е нещо положително.

Действието в един от последните ми сънища се развиваше през нощта, на пътя за дома. Това не е учудващо - обикновено се прибирам около 23:30, и вървя по един дълъг, дълъг, д-ъ-ъ-ълъг път, изкачващ баир, и така около 20 минути пеш. Обикновено имам за какво да мисля, но доста често успявам да го разреша преди пътят да е свършил, и тогава вниманието ми се концентрира върху него. "Пак ли трябва да го вървя това, бе!", казвам си, и започвам да тичам, като все пак внимавам да не се препъна в мрака.

Така беше и в съня, само че този път видях двама мои колеги, които тъкмо се качваха в кола, която очевидно щеше да премине по пътя, по който се канех да тичам. Чудех се дали да ги заговоря, току-виж биха ми спестили 20 минути, ако отида с тях, но социофобията надделя и не им се обадих.

Колата тръгна пред мен и в един момент започна да избледнява, да губи очертания и... изчезна. С това обаче не се приключи. Околоните постройки също избледняха, избледня и улицата, и дърветата, и реката, и най-накрая се озовах в черна бездна.

"А може би не те са изчезнали... Може би съм изчезнал аз!" - помислих си. Огледах пустотата. "Добре се наредих, сега е невъзможно е да изчисля къде се намирам, тъй като нямам никаква отправна точка."

Изведнъж усетих, че Ксения и бебето спят до мен, че аз също спя, и че ако съвсем малко се напъна, ще се събудя и пак ще съм при тях. Тъкмо да го направя, и изведнъж се сепнах:

"Чакай малко. Това звучи твърде хубаво, за да е истина. Така ще съм стигнал до вкъщи, без да съм стигнал до вкъщи... Един вид чисто логически ще прескоча изминаването на пътя. Това няма ли да създаде парадокс?"
Реших да се откажа за момента от този план, докато не се уверя, че няма да създам някакъв опасен парадокс. И останах в Бездната. Въпреки, че беше непрогледна, някак си усетих, че тя се разширява, което усилваше безизходността на положението...

Не помня какво е станало после. Дали съм се събудил, дали сънят е продължил... Може би съм се събудил от ужас.

***

И една друга история, която може и да е известна на хората, които ме следят в Twitter.

Ксения се опитва да ме накара да се отместя, за да може да седне на ръба на леглото. Аз в просъница бълнувам някакви почти нечленоразделни неща, от които тя (поради немалкия си тренинг в разшифроване на бълнуванията ми) все пак успява да различи следното:
- Стига ме бута, няма нужда да се местя. Ето погледни, тука има три стола.
- Веско, никакви столове няма, ти спиш!
- На два стола - продължавам да спя аз - вече седят хора, а на третия седи Иисус. Но тъй като Иисус не съществува, спокойно можеш да седнеш на третия стол.

Защо "тортата е лъжа"?

2011-04-01T09:41:00.002+03:00

~~Сигурно няма да си купя Portal 2, по няколко причини:~~

~~Kim Swift - дизайнерката, стояща зад първата игра, е напуснала Valve~~
~~Новите елементи - разните там желета, лъчи, антигравитации, са ми противни и ме дразнят~~
~~Не виждам защо историята бива мъчена с продължение~~

~~По подобни причини не гледах и Терминатор 3, мисля, че разбирате. Има все пак и нещо положително:~~

~~Има хляб в двете роботчета, в мултиплейъра, базиран на загадки, но не ми се харчат пари за игра за двама.~~

~~Продължавам да съм фен на оригиналния Portal.~~

...в крайна сметка си купих Portal 2... :) Версията (която сам си съчиних, все още не съм разбрал дали предполагам правилно), е, че макар и "оригиналната" Chell да е избягала успешно от лабораторията, нейно 100%-ово копие бива произведено и се събужда след дълги години обратно в безкрайния й ад. Много "красива" безизходица, това ме спечели.

Както и да е, впечатляващо е, че логическа игра съумява да спечели сърцата на толкова хора. Само заради това си заслужава да съм й фен. Тези, които ме следят в Twitter, помнят, че за рождения си ден получих 2 подаръка от жена си: companion cube и торта в стил Portal.

За тези, които не са играли Portal и не са в час, ще вмъкна откъс от статията си в Action-Adventure:

"Може би най-добър пример за атмосферата в играта е... тортата. Неколкократно сте уведомени, че на края на изпитанията в тази месомелачка ви очаква торта. Да, като онези, за рожден ден. Като добър лабораторен плъх би тряб
ТОРТАТА Е ЛЪЖА
вало да се рад
ТОРТАТА Е ЛЪЖА ТОРТАТА Е ЛЪЖА ТОРТАТА Е ЛЪЖА
вате на това."

И така, "The cake is a lie" е най-запомнящата се фраза в първата част на играта, но дали наистина разбираме какво означава? Много заблудени душици си правят подобна торта, снимат се с нея и гордо изписват

"The cake IS NOT a lie!"

вьобразявайки си, че казват нещо особено остроумно, все едно са тичали около кръгла маса, и са били толкова бързи, че са се догонили и са се ритнали по гъза, или все едно че са излезли от безизходицата на Матрицата, разбираш ли. Подобни изказвания обаче просто демонстрират пълно неразбиране на същината на тортата. Наивници, ако GladOs в крайна сметка даваше торта накрая, това щеше ли да ви направи по-малко пленен плъх в смъртоносен лабиринт, или напротив - щеше още повече да ви затвърди като такъв?

Нека започнем от това, че "тортата е лъжа" не е равносилно на "тортата не съществува". Тортата може да съществува колкото си иска, и пак да е лъжа. Това, че имаме нужда да бъдем лъгани и имаме нужда от сладко, не променя лъжата. Или другояче казано, нямам нищо против леките наркотици, те имат своето място и приложение, но всички знаем до какво води живот, центриран около наркотиците.

Разбира се, не можем да очакваме, че обикновения човек ще разбира фундаментални истини като това какво представлява тортата. Та нали ако всички хора бяха наясно, че тортата е лъжа, на тази планета нямаше да има християнство, ислям и комунизъм?

За по-просто и ясно, нека да изразим нещата по следния начин:

Ако тортата е лъжа, то аз съм жив (свободен, разумен)
Ако тортата е истина, то аз съм мъртъв (поробен, немислещ)

Можем да изчистим тази зависимост още:

Ако тортата е лъжа, то аз съм истина.
Ако тортата е истина, то аз съм лъжа.

Можем да го кажем и така:

Не е възможно аз и тортата да бъдем истина едновременно.

Тук идва забавният момент. Ако аз съм мъртъв, ще мога да кажа, че тортата ще е истина, но всъщност... няма да мога да го кажа, защото ще съм мъртъв. И цялата истинност на тортата няма да има никакво значение. Защото единствената гледна точка, която има значение, е тази на живия, тъй като само и единствено живите могат да придават значение на нещата. Оттук следва да заключим, че в човешки план (единственият, който има значение), тортата е лъжа - винаги.

Има и индивиди, които са наясно, че тортата е лъжа, но не разбират какво точно означава това. Ще разгледам два типа.

Първият са будистите. Те веднага ще ви кажат, че тортата е лъжа, но нищо, за сметка на това

ние всички сме ЕДНО с голямата трансцендетна торта, от която в момента сме заблудена частица. Хубаво, и така да е, мен какво ме грее това? Всъщност, грее ме по един точно определен начин, който GladOs много добре демонстрира в последното ниво, когато, уж без да иска, промърмори:

"...you will be baked and then there will be cake."

Ако сте слушали внимателно една от сферите на Glad0s на финала, сигурно сте разбрали, че в модифицираната й рецепта влизат доста неапетитни неща. Обзалагам се, че и пепелта от човешки останки е една от съставките на тортата. Е, сега си представете същото, само че с една голяма трансцендентна торта, от която сте част. Не е никак обнадеждаващо. (Не че има нещо лошо в това да приемеш положението си и да си в мир с голямата торта - напротив, много е полезно и будизмът е чудесен метод за постигането му. Но не е повод да се залъгваме, че положението с тортата е ОК).

Другият вид грешки са нихилистичните. Нихилистите считат, че без торта всичко човешко губи смисъл. Или с други думи, ако тортата е лъжа, то всичко е лъжа (включително и всичко човешко). Това е груба грешка: както вече казахме, когато тортата е лъжа, човекът е истина. Нещо повече, можем да отидем и още по-далеч и да установим, че човекът е истина именно защото тортата е лъжа. (Другояче казано, нашият разум се е появил точно заради конфликта си със света; ако беше обратното, ако на мястото на този конфликт имаше торта, разумът ни би бил мъртъв.) Тоест, лъжовността на тортата е утвърждаване на човешкото, а не повод за неговото нихилистично отричане.

Предполагам, че на някои читатели този пост ще изглежда като сюрреалистична словесна салата. За първи път си позволявам подобна наглост - да пиша, без да ме интересува особено дали ще бъда разбран. Много е освобождаващо. Е, гадно е за читателя, LOL

Анти-избор на месеца - април

2011-03-28T22:05:00.008+03:00

Гласуването от предишния анти-избор посочи 16 души против, 5 за, и двама, които са наясно със себе си и признават, че обществото би им повлияло. Впрочем прочетете отново предишния анти-избор, защото този сега е пряко извлечен от него. (Да, този месец пак ще отбия номера евтино.)

И така, новата дилема е продължение на старата: ако научите, че вашият най-добър приятел е копиран по подобен начин (т.е. той е 100% копие на оригинала, а оригиналът е мъртъв), ще промените ли отношението си към него? Ще скърбите ли за човека, който е умрял, ще го пренебрегнете ли, въпреки, че едновременно с това е жив и до вас?

Доста по-лесно щеше да е да отговорите, ако нямаше пълна сигурност дали приятелят ви е копие или не. По-лесно щеше да е и ако и научехте, че и двамата сте умрели и сте копирани - тогава никой не е длъжен на никого и няма нужда да се чувства каквато и да е вина за това, че сте в неравна ситуация и не можете да промените миналото. Интересно влияе на анти-избора и факторът "време" - отношението към човек, телепортирал се като в предишната история, т.е. "подменен" за броени минути (убит и копиран веднага), би било различно от отношението към човек, който една година не е съществувал и вече е бил приет за мъртъв от опечалените му близки. Това също е повод за анализ.

Както и да е, такива евтини вратички и измъквания не се допускат при конструирането на анти-избор, така че за анкетата давам първоначалния вариант.

Badger Badger Badger

2011-03-05T02:32:00.001+02:00

Над леглото на бебето висят фигурки на четири животинки със звезда в центъра. Моята обсебеност от Badger Badger доведе до следния смущаващ епизод в семейната ни история:

Анти-избор на месеца

2011-03-02T17:55:00.006+02:00

Реших да възродя рубриката "анти-избор на седмицата", само дето този път, поради честотата ми на публикуване, ще бъде анти-избор на месеца. И така, ще започнем с нещо по-банално за загрявка:

Въведена е система за телепортация, при която се прави 100% ваше копие на мястото, където искате да отидете, а оригиналът се убива. Това си е доста сериозно, но обърнете внимание, че СЛЕД като се случи, за никой няма да има значение, че се е случило, тъй като:

копието не може да се разпознае като такова, то има самосъзнанието на оригинала
по същите причини приятелите ви не могат да различат копието от оригинала
за оригинала също няма значение, защото вече е мъртъв

Значението е налице за вас ПРЕДИ да направите въпросната стъпка. Но макар че ще умрете, и никога повече няма да видите синьото небе (образно казано), ще има кой да продължи делата ви, точно както вие самите бихте ги продължили, защото този някой ще е ваше точно копие.

Има протести на несъгласни с последствията от тази технология хора. Но поради голямото й удобство цялото човечество започва да ползва въпросната система за телепортация - неизползването й е като това да не ползвате телефон, GSM и Интернет днес. Въпросът към вас е ще ползвате ли системата, или ще откажете, въпреки негативните социални последствия за вас. Или пък не ви пука и не считате, че системата изобщо води до някакъв проблем. Можете да гласувате горе вдясно.

P.S. Longanlon изтъкна тук, че казусът му звучи неубедително. Написах му отговор тук и тук.

Videogames suck big time

2011-02-15T08:49:00.004+02:00

Преди година заведохме Чуда на ветеринарен лекар. Помолих да погледна през микроскопа капка урина. Видях триизмерен образ на много, много слоеве кристали. Никоя картина не може да изобрази дълбочината и колко изумително беше усещането. Идеалният момент да си кажа: "Какво съм направил с живота си". После гледах видеотата Physics is fun to imagine в YouTube - на сладкодумния физик Файнман. И отново си казах: "Какво съм направил с живота си". Явно не съм единствения, който е реагирал така. Училището направи всичко възможно да осакати интереса ми към това, което е най-интересно.

Videogames suck, big time

Циганче

2011-02-09T13:04:00.000+02:00

Разговор с инструкторката ми по шофиране:

- Намали тука, че на тротоара стои дете. Макар че то тия не са хора.

- Ха, кои не са хора, децата ли?

След момент схванах, че онова шест - седемгодишно дете всъщност беше циганче.

***

Вървим с един приятел и едно подобно циганче се откъсва от баща си, който тика някаква количка с боклуци, и ни пита:

- Колко ви е часа?

- Я бегай оттука бе! - казва приятелят ми.

- Пет и двайсет - казвам аз.

Циганчето ни поглежда изключително объркано от конфликтиращата информация, която е получило, и след няколко секунди блокаж как да реагира, си тръгва.

***

Разговор с колежка:

- Като се връщах от обяд видях няк'во циганче с майка си до кофите за боклук. И лапето имаше на гърба една раничка. Заек. Или някакво животно, дето беше мръсно, с едно паднало око, и гледаше много нещастно. И се сетих за Toy Story [3] и как неговия собственик го е изхвърлил...

- Ха. А аз си помислих, че ти е станало жал за циганчето.

- Хахаха. За играчката ми е жал. К'во да ми е жал за циганчето... :D

- Играчката не е жива.

- Напротив, жива е. ;)

Квазиутап D11

2011-01-25T20:05:00.003+02:00

Бебето се появи на бял свят на 9-ти януари 2011, 17:32 минути, тегло 3 кг и 230 грама и височина 51 сантиметра. Очакваше се раждането да е по-късно - на 30-ти януари, но в случая явно и датата не е била изчислена правилно.

Детето се казва Стоян Веселинов Жилов. "Веселинов" е много неритмично, непропорционално презиме, още в първи клас бях предугадил, че както и да го въртя, няма начин да седи добре върху бъдещото ми дете, но родителите ми явно не са преценявали нещата толкова надалеч. Във всеки случай, закрепихме се в генетичната месомелачка - засега.

Ксения до последно се стремеше да роди без каквито и да е медицински вмешателства, т.е. без ускоряване на раждането, обезболяващи и т.н. И двамата бяхме спокойни и уверени. Около денонощие след първите контракции изтекоха водите. В началото всичко вървеше добре. Но... постепенно положението се закучи. Нещата започнаха да вървят бавно и болезнено. Мина още едно денонощие, в което се стигна до разкритие 5 сантиметра и нещо. Ксения се бори до последно, но героизмът й не беше възнаграден. В крайна сметка лекарите заявиха, че шийката на матката не се разтваря достатъчно бързо и детето може да получи черепно-мозъчна травма. Така, за да се предотврати необратима родова травма на детето, се стигна до секцио. За късмет то беше направено навреме.

Ако подозирате, че лекарите са препоръчали секцио заради пари или пък за да станат нещата по-бързо, грешите. В болницата, в която бяхме, цената е една и съща, независимо от това дали се прави операция или не, а екипът чака най-търпеливо, сьобразявайки се с желанията на родилката. Ситуацията със секциото може би щеше да бъде избегната, ако по-рано, когато се виждаше, че нещата не вървят, беше намерен по-сериозен начин за облекчаване на болките, било като се приеме предложението на лекарите за обезболяващи (предложение, което дойде в точния момент, мисля, че трябваше да им имаме повече доверие), било по немедикаментозен начин - например вана, но възможност за вана нямаше. Но дори и да имаше, нито едно от тези неща не гарантира избягване на проблема.

Вследствие на дългите контракции се е развила и хипотония на матката. По-късно Ксения предположи, че без секцио би могло да се стигне и до това детето да умре и тя да не може повече да има деца, ако след дълъг период контракции хипотонията на матката беше стигнала до атония. За раждането вкъщи изводът, до който Ксения стигна след преживяното, е, че дори една жена да е много осведомена и да има медицински познания за възможните усложнения, по време на самото раждане тя няма възможност ясно да си спомни наученото, за да прецени точно състоянието си и да избере стратегия за действие.

Защо разказвам всичко това? Прочетох един от последните постове на Случайна, в които тя говори за това колко е хубаво, че се възражда раждането у дома. Аз съм съгласен, че медицинските вмешателства могат да доведат до усложнения, но липсата им също може да доведе до такива. Повечето жени могат да родят без помощ, но въпреки това въпросът "чувстваш ли се късметлия" остава. Проблемът по-скоро е в остарелите практики и нечовешкото отношение в болниците, които следва да се променят.

Тук следва да кажа няколко добри думи за болницата "свети Лазар", в която бяхме. Ако искате да родите с минимум вмешателства, тя е мястото, където спокойно можете да го направите, тъй като всичките ви желания ще бъдат спазени - ще ви чакат търпеливо и нито една процедура няма да бъде приложена без вашето съгласие. Дори ако изборът ви според лекарите поставя вас и детето в опасност, можете да подпишете декларация, че отговорността е ваша (макар че тогава наистина ще сглупите според мен). Ние се уговорихме с конкретен екип, който е отворен към новости и експерименти в рамките на разумното, но и всички други лекари бяха осведомени (действително знаеха и се сьобразяваха) с това да няма вмешателства, ако няма сериозна причина за такива. От друга страна, персоналът е квалифициран за критични ситуации.
Болничните стаи приличат на стаи от хотел и можете да създадете приятна домашна атмосфера, приглушена светлина, успокояваща музика и всякакви други екстри, които искате за раждането си. Отношението към пациентите е човечно, посещения от близки може да има по всяко време без ограничения в престоя, ако се стигне дотам и ако държите, може да присъствате дори на операция, подходящо екипирани, разбира се. Като критика към персонала може да се посочи това, че за кърменето едва ли ще получите адекватни съвети, но ако е важно за вас и няма сериозни причини, няма да ви разделят от бебето ви, както се случва в други болници.

Тези екстри си имат и цена, разбира се. Доколкото знам, това е една от най-скъпите болници в София, но това дали ще я изберете е не толкова въпрос на пари, колкото на ценности.

В крайна сметка, този пост едва ли ще се хареса на някого. Аз считам, че има правота и в двете страни в конфликта за това как да се ражда, а също, че и двете крайности имат своите грешки. Начинът, по който Случайна се възхищава от майката природа, ми е чужд - впрочем чужд ми е дори терминът "естествено" раждане. Слагам "естествен" в кавички, защото за мен не съществува разделението естествено / неестествено: тъй като всичко на тоя свят е изградено от един и същ безразличен градивен материал, всичко е естествено (или пък обратното - всичко е неестествено). Не мога да се съглася и с тези, които не се съмняват в правилността на медицинските практики, при положение, че и там се правят грешки и се случват промени (които в пост-соц държавите настъпват много по-бавно). В случая не става дума за отричане на науката, просто установеният ред в болниците и научният метод не винаги съвпадат.

Да се върнем сега към личния аспект на историята. Мислех и аз да направя блог за бебето като Lyd, но още не съм се решил. А и блогът на бебето така, както съм го замислил, би бил малко циничен и няма да се хареса на всеки. Впрочем все още няма никаква драматична промяна в живота ни, каквато повечето двойки твърдят, че настъпва при появата на бебе. Съветите на Василена Доткова в "Близо до бебето", изглежда работят. Живеем си спокойно и без излишни драми. Ще видим дали никненето на зъби, коликите, и бъдещите бели на детето биха променили това. Само за 2 седмици Стоян / Тони вече е пораснал и проявява доста по-голям интерес към света...

Тук можете да прочетете същите събития достоверно и подробно описани от Олга

ILLFB

2010-11-14T19:25:00.000+02:00

Тази година наистина зарязах блога. Ако някой все още се лъже да идва тук, бих искал да го компенсирам със статии, които съм написал или преправил за It Looks Like a Feminist Blog.

Ето ги и тях:

Двоен аршин
(препечатано от този блог, редактирано и допълнено)

Животът на Хипатия
(препечатано от този блог, редактирано и допълнено)

Това е така, защото е така
(нов текст, наскоро го осъвремених)

Следващите текстове не са чак толкова интересни, но все пак, ако горите от желание да четете:

Всеки да си знае мястото
(препечатано от този блог, редактирано и допълнено)

Романтичната любов

Пътешествието на Джесика Уотсън

Прахосница

Представяне: Жилов

Речник: Хомофобия, Речник: Мизогиния, Речник: Опредметяване, Речник: Сексизъм

Хроника на сградата

2010-10-20T06:05:00.000+03:00

Absurdity and Injustice!

2010-06-05T19:05:00.000+03:00

В подготовка за утрешния ден...

Факултетът

2010-02-13T23:40:00.002+02:00

{WARNING: contains spoilers}

Историята, разказана във филма “Факултетът” на Робърт Родригез, е следната. Едно извънземно обсебва умовете на учителите, а по-късно и на учениците в един колеж. Главният герой (играе го Илайджа Ууд) разкрива какво става и заедно с група приятели повежда отчаяна борба срещу ужасяващия враг. Първоначално никой не вярва на разкритията му. По-късно самите герои не знаят дали да си вярват един на друг, защото не е ясно кой е контролиран от извънземното, и кой – не. Момичетата, които харесват, биват обсебени и вече като кукли на конци се опитват да ги съблазнят. “Искаш ме, нали? Можеш да си едно с мен! Ела!” Най-накрая и жителите на града попадат под влиянието на съществото.

Сигурно ви звучи като долнопробно B-Movie. Поне сестра ми го възприе така. Но позволете да продължа нататък :) .

Ако има сюжет, който да ми доставя удоволствие, то това е този, в който героят се оказва извън закона и Градът не го иска. Никой не ви вярва, познатите ви се обръщат срещу вас. Вече сте чужденци. Това, в комбинация с някои неразрешими от морална гледна точка ситуации (в опита си да се защитят героите могат да наранят или убият хора, които познават), само по себе си е достатъчно да харесам филма.

Истински ценното във "Факултетът" обаче е сблъсъкът между два различни начина на съществуване. В света на това извънземно никой не страда. Там никой не изпитва самота, няма конфликти, няма различия. Няма ги, защото няма отделни личности. Думи като “аз” и “другите” не съществуват. Всички са част от едно по-голямо, групово съзнание.

Извънземното вижда героите като разпокъсани парченца от страх и съмнение. Защо не пренахнат страха и съмнението? Защо не се ОБЕДИНЯТ, СЛЕЯТ в Едното?

Илайджа обаче играе аутсайдер, който на всяка цена иска да си запази съмненията, отчуждението, и страданието. Иска да запази отделеността си от другите, защото знае, че това го прави човек. Много е ценен следния диалог (цитирам по памет):

- Какво си направила с приятеля ми?

- Само го освободих от съмненията и объркаността. Направих го съвършен.

- Значи, убила си го.

- Не разбираш. В света, от който идвам, няма болка. Няма страх. Когато станем едно, ще го разбереш. Когато станеш един от нас! Един от нас!

- Не, благодаря. Предпочитам да се страхувам…

Подобна история имаме и в играта Sanitarium:

Озовавате в изоставено градче. В него живеят обезобразени деца, които постепенно губят човешкия си облик (и сякаш се превръщат в растения). Родителите им са изчезнали. Децата твърдят, че за тях се грижи нещо, което наричат “Мама”. “Мама” ги е направила по-красиви, “мама” е премахнала възрастните, те ще станат част от “мама” и никога няма да бъдат сами… Но след като се слеят с нея, няма да могат вече да скачат на въже, няма да играят на морски шах или на криеница. Ще забравят кои са. И именно заради тази забрава никога няма да изпитват болка или самота.

Какво всъщност е “мама”? Истината е, че очите ви я виждат през цялото време, тя просто е навсякъде. Невежият ви ум обаче не я вижда и в това е проблема…

***

Общото между тези истории е в сливането, в разтапянето на човека в нещо друго. В заличаването на усещането за граница между Аз и не-Аз. Защо това е толкова страшно (и двете истории залагат на ужаса и явно намират тези събития за кошмарни)? Ужасно е, защото е удар по самата ни същност. Сблъсъкът между Аз и не-Аз, конфликтът между личността и света е причината за това да имаме цели и проблеми, но от това произтича и обратното - без цели и проблеми нямаше да бъдем разумни или дори живи. Това, че харесваме или не харесваме нещо, ни прави слаби и раними, но именно това ни прави и личности. Ако противопоставянето между Аз и не-Аз изчезне напълно, ако очертанията на границата се размият докрай, ставаме душевно мъртви. Независимо с какво сме се слели, независимо дали то е живо или не.

Има ужасно много начини тази граница да бъде заличена, и тези истории показват само един от вариантите. Можем да опитаме да се разтопим в нещо от света извън нас (в смъртта, в илюзорния рай, или в Бога), така че да заличим себе си, или пък обратното, можем да опитаме да се разтопим в нещо вътре в нас (нарцистично да надуем егото си примерно), така че да заличим реалността на света. Тези действия изглеждат различни и противоположни, но стремежът в тях е един и същ - границата между света и личността да се заличи, конфликтът между Аз и не-Аз да изчезне. Накратко, това е поредния неуспешен опит да избягаме от това да бъдем хора.

Нихилизмът оправдава Разтапянето с това, че Светът така или иначе е мъртъв и безсмислен, следователно можем просто да се обединим с тази мъртвина и безсмислие. (Джокера от Батман е пример за такъв герой.) Религиите пък често оправдават своя тип Разтапяне с някакви фалшиви извинения, като казват, че това, в което се разтапяме, всъщност е нещо добро (например Светът не е мъртъв, а жив, Бог не е поробител, а източник на свобода, Раят не е смърт за разума и съзнанието, а напротив, тяхно надграждане, и т.н.).

Ако трябва да обобщя, в същността ни лежи стремежа да живеем и да мислим, но от другата страна лежи желанието да стъпчем живота и мисълта заради опасностите, безизходицата и страданието, което могат да ни носят. За целта можем да се разтопим в почти всичко в света около нас: смърт, природа, бог, музика, наркотици, предмети, пари, секс, любов, други хора - и това не е защото кое да е от тези изброени неща само по себе си е лошо, напротив, всяко от тях може да бъде използвано и по начин, който не убива личността и дори е полезен за нея (като трябва да призная, че това важи дори за бог).

Доста интересно се наместват в цялата тая схема източните религии. От една страна, те са типично религиозно разтапяне ("нека да изключим разума и съзнанието и да бъдем ЕДНО с всичко"). От друга страна това не е съвсем така. Тези религии предлагат и начин да се слеем за момент с посоката на вълната, за да можем да я победим (както и в айкидо приемаш, а не се противопоставяш на удара на врага, за да го победиш). Това не значи, че вълната ни поглъща или че се съгласяваме с врага си. Просто не можем да сме на нож със света през цялото време. Трябва и да го приемаме и обичаме, иначе ще се озовем в пълна безизходица. Приемането и обичта също са необходими, за да поддържаме връзката между Аз и не-Аз, същата тази връзка, на която се крепи съществуването ни. Всеки път, когато открием, разберем, или създадем нещо, подкрепяме тази връзка и намираме решение на конфликта - светът става интересен и красив. Конфликтът между Аз и не-Аз може да бъде решен не чрез Разтапяне, при което личността бива поробена или умира, а чрез Свързване със света, при което личността остава жива и свободна.

Велико Търново: Phoenix Hostel

2009-12-03T23:50:00.002+02:00

Пътуването до Велико Търново ми донесе една приятна изненада, заради която преосмислям собственото си смръщено поведение като цяло. Става дума за хостела, в който по случайност отседнахме.

Phoenix Hostel надминава очакванията на хората, които са стъпили там.
Цената за нощувка е ниска - 20 лева, но срещу нея получавате нещо, което не може да се купи с пари. Стопаните на хостела - Ник и Кати - са позитивни, добродушни и дружелюбни хора. Ние с Ксения сме пословични със затвореността си и нежеланието да общуваме, и това беше един от редките моменти, в които компанията на някого ни беше приятна. Ник и Кати уважават личното ти пространство и не се натрапват с нищо - те успяваха да намерят общ език с мен въпреки всичките ми странности (това наистина е постижение от тяхна страна).

Самият хостел е много уютен. Намира се в реставрирана къща от 19-ти век. Може да седите пред камината и да пиете чай. Можете да играете на всякакви игри (шах, табла, триизмерен морски шах, изработен от дърво, домино, и какво ли още не). Или пък да свирите на китара. Ако не можете да живеете без компютър, в закътан ъгъл се намира и безплатния Интернет. Телевизор няма (целенасочено). Безплатна закуска, както и възможност да си готвите в кухнята. Възможност за пране и гладене. Ник и Кати могат да ви упътят за интересни места във Велико Търново и дори да осигурят транспорт за други локации (както и да ви посрещнат на гарата например). И още много други неща, които зависят от вашата личност и предпочитания.

Човек би помислил, че това любезно и доброжелателно отношение е стандарт в нормалните държави, но фактът е, че от този хостел се впечатляват канадци, австралийци, французи, испанци и т.н. Казват, че искреността, топлината и уюта на това място не са видели никъде другаде. Наистина, този хостел има душа и ти е жал да си тръгнеш.

Как Ник и Кати са се озовали в България, може да научите от самите тях. Едно е интересно: те посрещат всички на пръв поглед непреодолими трудности на живота с оптимизъм, а хората - с обич, и това им се връща. Дори българските бюрократи се държат човешки с тях, защото Ник и Кати започват всичко с човешко отношение.

Лично на мен хостелът ми даде урок: показа ми колко отчаяние, горчивина и дори озлобление има в мен и как, по думите на Григор, мракът не се пъди с мрак, а със светлина.

Ако имате път към Велико Търново, определено си заслужава да отседнете там.
Ето го и сайтът на хостела:
www.phoenixhostel.com

Подарявам котета

2009-09-16T01:47:00.008+03:00

Котетата са родени на 16-ти юли тази година. Майката е сиамка от другия край на света, а бащата - български котарак с добродушен нрав. Всички котета са мъжки. Бели са с различни на брой и форма черни петънца. Игриви и любопитни като всички деца. Възпитани са и използват котешка тоалетна с бентонит.

Ако проявявате интерес, може да ми пишете на sizyfus@gmail.com

За кого ще гласувам

2009-06-04T12:34:00.001+03:00

През 1997-ма все още бях ученик. По това време рисувах по тетрадките си комикс за Пешо, шеф на борческата групировка Peshvof Ltd. Изкарах цели 6 епизода, и дори и сега съм доволен от мрачния им хумор и от сценария им като цяло. Някой ден мога да ги кача тук :)

Това беше време, в което вицовете за борци бяха навсякъде. Борците, тези лоши хора, които рекетираха и носеха мобифони. Дори в българския порно-комикс "Ченгетата: Пирамид Банк" имаше борци с мобифони. Жалко, че не го пазя, беше много смешен.

Този текст е малко объркан, защото нямам много време да пиша. Простете неподредеността му и случайните асоциации с порно. Да се върнем към живота през 1997-ма.

През 1997-ма семейството на моя най-добър приятел емигрира в САЩ. Постепенно се стигна до това, че 3000 лева се разменяха за един долар. Правителството на Жан Виденов (БСП) наливаше пари в губещи предприятия, и изведнъж изненадано възкликна "А! Разорени сме!". После имаше бунтове и СДС взе властта.

Костов беше истински икономист. Той просто си вършеше работата и започна да изгражда нещо реално работещо, която ни издърпа от блатото. Ако сега нещата все още вървят, то е, защото България все още се възползва от инерцията, създадена от това, което той остави.

През 2001-ва имах чудесната възможност да наблюдавам как религията за пореден път задушава гласа на разума. Появи се Царят - Царят, който казва на хората "Вервайте ми", който щеше да донесе Царството Небесно на земята, а от чешмите щеше да потече мед и масло. Българските избиратели само това чакат: те не искат нормален човек, който си върши работата (както би следвало да правят и те). Те искат Месия, който да им донесе Рая на тепсия.
Те са като момиче, което вечно чака своя Принц и остава винаги разочаровано... и именно затова псевдо-Принцовете постоянно се възползват от нея.

Казах, че избирателите действат религиозно, но религията и нихилизма вървят ръка за ръка. Скоро, след като религиозният разбере, че Бог все не идва и не идва и не идва, той прави погрешния извод, че всичко е безнадеждно и безсмислено. Така стана и с много от избралите НДСВ - те станаха апатични. Те така и не разбраха, че не бива да търсят Спасител, Цар, Ангел или Бог - вместо това просто се разочароваха, че Действителността никога не им предлага такъв.

Срещу самия Костов се изляха тонове лъжи и помия в медиите, каквито бяха спестени на истински престъпните политици. Костов се оказа виновен за всичко - от това, че луда майка е убила детето си, до първата смърт на едноклетъчни организми в Първичната Тиня.

Сега за Сините има надежда. Аз ще гласувам за тях - за правителството, което накара машината да започне да работи.

Тук ще вметна, че за мое съжаление Мартин Димитров и Иван Костов се проявяват като християни (Волен Сидеров също, хехе). Колкото и да мразя християнството, то е кастрирано, с изтръгнати нокти и беззъбо, и не може да се мери със заплахата от комунисти, терористи, мафиоти и фашисти, която идва сега.

Последните квалификации не се отнасят до ГЕРБ. Те просто са новото НДСВ, новата надежда говежда. Мисля, че са аморфно обединение на хора от кол и въже. Бойко Борисов е неефективен и некадърен - доказа го като кмет, но пък винаги има кого да обвинява.

Иначе, освен Синята Коалиция има няколко други кандидата, които са ми симпатични - това са НАПРЕД и Зелените. Те обаче практически просто ще отнемат гласове от Сините, без това да има какъвто и да е смисъл. Затова лично за себе си реших да ги игнорирам, макар мои приятели да ги подкрепят. Върху решението ми повлия и тази статия:
Защо няма да гласувам за Зелените
Прочетете я, ако ви интересуват подробности.

Хората гласуваха за сините, когато нещата наистина се сговниха (нещо подобно стана и в САЩ, когато Обама замести Буш). Не знам дали нещата са се сговнили достатъчно в момента, но това е една добра илюстрация на това, че хората избират да действат разумно едва след като вече са опитали всички други начини.

С жена ми ще пътуваме до Хабаровск за около две седмици, но отмених това пътуване за малко, за да мога да гласувам. (Това само може да ви покаже, че съм фанатик, а на фанатиците не бива да се вярва :) ) Това е, ще се видим на изборите. Които впрочем могат да бъдат фалшифицирани - БСП и ДПС поработиха здраво по този въпрос, но нека знам, че от моя страна съм участвал.

1990

2009-04-28T02:19:00.006+03:00

Изкопах детска рисунка от 1990-та, на която съм увековечил противопоставянето БСП - СДС.

Ако не разбирате какво е нарисувано: Червена бабка с роза, посадена в косата, вика "Безобразие! Седесари!" Обект на нейния справедлив гняв е синьо същество, по което тя стреля, но не улучва, куршумът рикошира и се забива право в сграда, на която пише "КЛУБ НА БКП".
Това явно не обезкуражава червения другар вляво, който рита съществото: "Ще ти нашокам репата!"
Синьото същество е вдигнало ръчичка в знака на СДС и възмутено промълвява: "Та аз съм бонбон!"

Интересно е, че не съм бил пристрастен, тъй като в рисунките, които изкопах, ролите на злодеи и жертви се сменяха (рисунките, в които сините са лошите, бяха в пощенски плик, озаглавен "ДУМА", а рисунките, в които червените са лошите, бяха в пощенски плик, озаглавен "ДЕМОКРАЦИЯ").

P.S. След по-внимателен оглед се оказа, че възгласът "Безобразие! Седесари!" идва от сградата, която е Клуб на БКП - явно вътре мислят, че рикоширалия куршум е дошъл от някой привърженик на СДС. :)

Социофобия

2009-04-23T22:16:00.006+03:00

Buy Hoppe to be Happy

2009-04-02T23:45:00.007+03:00

Посвещавам на Епистемик :)

Импровизация с лампа

2009-03-21T21:33:00.003+02:00

Ксения има навика да ме снима без мое знание, когато правя щуротии. В случая - музикална импровизация с новата ни лампа. Със следващите опити започнах да задобрявам повече, но те не са заснети :) Например установих, че с променяне на височината на лампата се променя и височината на нотите (да не говорим, че самото й нагласяване впечатлява публиката и придава по-професионален вид на изпълнителя).

Детската градина (2): Силвия

2009-03-11T05:05:00.000+02:00

Една от първите гледки, които ме посрещна в детската градина, беше на едно дете, което глътна ЦЕЛИЯ сапун в банята. Другарката се ядоса, и (доколкото помня) се разкрещя, че то след малко ще повърне. Кратка пауза, в която секундите мълчаливо изтичаха... И наистина, думите й се сбъднаха и детето повърна сапуна. Гледката беше противна. За първи път през живота си виждах такова нещо, но с нищо не издадох изненадата си пред другите. Бях се настроил за това, че се намирам в ада и че всякакви шокиращи неща следваше да бъдат нормални.

Представата за повърнатия от детето сапун не попречи на обяда ми, защото вече бях научен, че винаги трябва да изяждам 100% от храната без значение от това как се чувствам.
Въпреки това първо проверих порцията си за скрити изненади. В това място единствено параноята можеше да гарантира оцеляване. Докато проверявах дали млякото е чисто, една капка от лъжицата падна върху панталоните ми. Бързо я обърсах. В този момент чух гласа на другарката, която каза на всички деца:

- Вижте. Окапа се, защото е Жилов.

Единствената цел на тези думи беше да бъда обиден публично и това беше повече от очевидно. Това, което ме притесни обаче, беше съвсем друго.
В мен напираха въпроси:
Защо каза "Жилов", а не "Веско"? Какво общо имаше това, че фамилията ми беше Жилов, с това, че се бях окапал? Откога името, което са ти дали, определя способността да държиш лъжица? И още: ако се бях родил с името на някое друго дете, щях да боравя по-добре с лъжицата ли?

Опитвах се да открия в казаното някакъв скрит от мен смисъл, но ставаше повече от очевидно, че такъв няма. Това беше толкова глупав и неиздържан опит за обида. За пореден път възрастните се компрометираха в моите очи с говорене на глупости. Това ме притесни, защото означаваше, че изобщо не може да им се разчита.

Аз се досетих какво наистина означават тези думи, и истинското им значение дойде след малко:
- Хвалиш се, че на пет години свириш на пиано и можеш да четеш... (никога не се бях хвалил. Хвалеше ме баба и много ми вредеше с това, а и не само с това.), а не можеш едно мляко да изядеш. Ти си като Силвия.

В това време Силвия седеше под масата и въргаляше обелено варено яйце в мръсотията и праха. Това твърдение също не сполучи да ме обиди. Аз наистина бях като Силвия и не се срамувах от това.

***

Силвия беше първото момиче, с което станахме другарчета. Бях само на пет годинки. Тя също. Но макар че тялото й беше на тази възраст, се държеше като бебе. Не можеше да говори, а рисунките й бяха безформени драсканици.

Със Силвия не бяхме Истински Деца. Едно от първите неща, които научих, е, че от мен се очаква да мога да тупкам топка. Всяко Истинско Дете на света би трябвало да го може, а аз за първи път виждах топка и нямах и идея какво точно се предполага да направя. Стояхме със Силвия в двора, и след малко опити схванах чалъма (Силви, за мое съжаление - не, въпреки, че се опитвах да й обясня). На третия ден вече бях достигнал завиден личен рекорд по непрестанно тупкане на топка. Това ме зарадва, но интересното е, че нямах илюзии. Не очаквах, че успехът ми ще доведе до това да бъда обявен за Истинско Дете - вече бях наясно, че в цялата тая работа няма нищо честно, така че дори и на носа си да се изправех, все тая.

Защитавах Силвия от другите деца. Те ни обявиха за гарджета. Нямах нищо против това да беше вярно: ако бяхме гарджета, щяхме поне да разперим криле и да отлетим от този затвор. По-късно напуснах детската градина. До мен стигнаха истории, че в училище са унижавали Силвия по най-различни начини, например карали са я да пие вода от локвите и да яде кал. Силвия отишла в специализирано училище и о, чудо, след няколко години стана сравнително нормален човек, докато аз така и не се оправих.

Силвия няма как да ме помни. Но аз я помня.

P.S. Името й в този разказ е сменено, разбира се.

Драсканици

2009-03-05T03:10:00.001+02:00

Малко драсканици от студентските ми години:

Всеки да си знае мястото

2009-01-18T21:16:00.006+02:00

UPDATE: Осъвременен, по-подробен и не-личен вариант на този текст може да намерите тук, в блога на ILLFB

Болен съм.

Един лимфен възел под дясната ми мишница се е подул и се бори да достигне размерите на кокоше яйце. От него излиза изпъната нишка и в момента тя е допълзяла чак до лакътя ми. (Няколко дни по-късно, вече пълзи и към дланта.) Всичко това, разбира се, е болезнено. Инфекцията води със себе си верига от други гадости, или както е казал народът, "Едно зло не идва само". Една беда е като парченце домино, което пада и събаря други парченца домино в безмилостна, жестока верига.

Но болестта ми не може да се сравни с огорчението, което ме души и засяда като буца в гърлото ми.

Откъде да започна. Моето хоби и професия е да създавам видео-игри. Бих искал да предложа на вниманието ви една графика, която демонстрира съотношението мъже - жени в тази професия.

източник - gamecareerguide

Мъжете са 92%, жените са само 8%, при това средното им заплащане (в САЩ) е с близо 10 000 долара годишно по-малко от това на мъжете на същата позиция.

Това, че игрите се правят главно от мъже и за мъже, по мое мнение ги осакатява и им пречи да се развият като изкуство. Но да оставим тази тема - за нея може да видите другия ми блог, който е посветен специално на игрите.

Какво се случва с тези 8% жени, това е интересно.

Днес се натъкнах на нещо, което съм пропуснал с цяла година.

Преди около година излезе Assassin's Creed. Не си заслужава да говоря кой знае колко за самата игра. В нея имаше смайващи неща, които не бяха правени от никого досега. Имаше и много грешки, които правеха геймплея скучен и повтарящ се.

Джейд Реймънд е продуцент на играта. Преди това се е занимавала с програмиране, компютърни науки и разработка на други игри. В Assassin's Creed тя участва в дизайна, както и в ръководенето на целия екип (неща, които макар и в по-малък мащаб, и аз съм правил за своите проекти). Като продуцент, тя дава редица интервюта и презентации.

Ето две, едното е на английски, другото на френски. Не е нужно да щракате на тях - в самите интервюта няма нищо интересно, особено ако не играете игри, слагам ги просто като пример.

Изгледал съм много интервюта, и във всяко едно Джейд проявява компетентност. Тя не е правила гафове, каквито например направи продуцентът на бъдещия хит StarCraft 2 (той неочаквано и без да иска се издаде, че само бегло познава играта си).

Има един проблем, обаче. Джейд е жена, при това - попадаща в нормите за красота. Сьответно под всяко едно такова видео недоебаният чикиджия слага коментар колко би искал да я ебе, или че тя е "жената - мечта" за всеки играч, че иска да се ожени за нея, и т.н. Журналистите не направиха изключение и някои от тях фокусираха нещата не върху играта, а върху това колко е красива Джейд. Oбсъждаха я по воайорски начин, по който никога не биха обсъждали един мъж - продуцент. Тръгна и слух, че Jade ще прави снимки по бикини в Maxim, който светкавично беше опроверган, но си остана във въздуха (както се казва, пусни слуха, че сестра му е курва, нека той после доказва, че няма сестра). След като сами направиха всичко това, същите журналисти започнаха да се оплакват, че Jade отвличала вниманието им от самата игра (!!); че било нечестно акцентът да се поставя върху външността на Jade, а не върху играта (нито Ubi, нито Jade са допринесли с нещо за това развитие, както могат да покажат десетките филмчета в GameTrailers.com).

В крайна сметка се стигна до появата на този комикс...

...към който няма да давам линк, макар че е много лесно да бъде намерен...

В общи линии, в него Джейд, с глуповато и миловидно личице, прави свирки на отчаяни (вероятно девствени) компютърни маниаци, за да ги убеди да купят играта. Какво е най-унизителното в комикса? Интересно, но най-обидното не е това, че във финалния кадър косата, лицето и тялото на Джейд е групово опръскано със сперма. Обидното е всъщност в най-първия кадър, в който тя е толкова глупава и празноглава, че не може да произнесе "creative". (В първия панел тя се опитва да се представи като "творческото влияние, стоящо зад играта", но всъщност говори заучени фразички, които с мъка си спомня). Т.е. в този комикс Джейд е една нямаща нищо общо с играта си секс-кукла, поставена там, за да привлича внимание към нещо, което изобщо, ама изобщо не разбира.

Струва си да се обърне внимание и на техническото качество на комикса. Това не е творение на някакъв аматьор, а на професионален художник на комикси - заслужилият чичар Дейв Чюнг. В самия комикс не са видими полови органи, а самата Jade носи бикини, т.е. комиксът би могъл дори да бъде публикуван в нормален вестник или списание. Това по никакъв начин не променя порнографското усещане, което е изключително силно.

Масовата чичарска реакция, разбира се, е одобрение на комикса като "израз на свободомислие", "проява на хумор" и т.н. Това не било унизителна гавра, а остроумие, и комиксът не обиждал жените като цяло, а бил насочен само към Джейд. (Интересно все пак, защо известните жени винаги стават жертва на точно такъв "хумор", което не може да се каже за известните мъже.)

Следва стандартното обвиняване на жертвата от типа "Тя сама си го е търсила; Ubisoft са виновни, защо разчитат някаква жена да рекламира играта им като курва" и т.н. В действителност, нормално е точно Джейд да представя играта си пред журналистите, тъй като това е част от работата на продуцента / дизайнера - да представя пред всички продукта, който разработва. Във всяко едно видео Джейд демонстрира единствено играта си (голяма част от филмчетата дори са само геймплей с нейния глас зад кадър - т.е. тя само обяснява и изобщо не се вижда).

Накратко, нейното единствено прегрешение е, че е жена. Тъй като е красива жена, тя не би могла да разбира за какво говори и наистина да е участвала в направата на играта; каквото и да говорят фактите, очевидно ролята й е просто да привлича мъжкото внимание. Жените нямат право да бъдат умни, компетентни, или на лидерски позиции. Ако се появят публично и не отговарят на нормите за красота, реакциите са снизходителни / подигравателни, ако пък са "красиви", е особено очевидно, че са проправили пътя си нагоре със свирки, а не с ум. Тогава трябва да им се напомни, че те са просто едни кофи, предназначени за изхвърляне на сперма, и че са твърде глупави, за да могат да вършат "мъжка" работа.

В игровата индустрия жените са много малко, но ги има. Най-прясното име е Kim Swift, създателка на уникалния Portal. Обикновено обаче те стоят в сянка и не рекламират така упорито собствената си игра. Някои от тях са до такава степен потънали в сянката, че научавам за ключовата им работа по level design, изграждане на свят или история само от изучаване на списъците с имена в края на играта. Е, оказва се, че има защо да не се показват. Защото какъв е "урокът", който тази случка "преподава"? Стойте в сенките, или най-добре, изобщо не припарвайте до тази професия. Вършете си "женските" неща вместо това. Вършете това, за което сте направени.

Разбира се, нормалният отговор на този анализ е да не се впрягам за дреболии. Някакъв тъпанар нарисувал нещо - голяма работа. Та всичко това е една лична, изолирана история, която не е нищо особено, и изобщо не крие в себе си зависимостите, което й приписвам.

Ето така се връщаме към огорчението, което сякаш се разлива като отрова по вените ми. И към доминото. Намирам се в свят, оплетен от причиноследствени връзки, и ги виждам - толкова кристално ясно - че не мога да повярвам, че нещо толкова очевадно може да остане незабелязано. Уви, нормалните хора винаги успяват да ме опровергаят, вървейки по-безмозъчно и от животни по програмираните си пътища. Единственото нещо, за което използват ума си, е да се самозалъгват, когато някой неизбежен лъч светлина прореже зрението им. И продължават да се блъскат по 100 пъти в една и съща стена.

Пешо

2009-01-07T05:21:00.006+02:00

Пешо беше мой съученик. Живееше в къща със страшно куче. Бяхме на по 10 години, малко след краха на комунизма. Аз нямах никакъв достъп до нещата, до които той имаше достъп (видео) така че в повечето случаи дори не разбирах за какво точно говори.

Запомнил съм две негови съчинения.

В първото задачата ни беше да напишем приказка, чието действие да се развива в гората. Ето какво написа Пешо:

РАЗХОДКА

Брус Лий и Рамбо се разхождали в гората.

Срещнал ги Бъд Спенсър.

Но те му се нахвърлили и го победили.

После ги срещнала една нинджа.

Но те й се нахвърлили и я победили.

След това ги срещнал цял отряд нинджи!

Но те им се нахвърлили и ги победили.

И така, Брус Лий и Рамбо си се разхождаха в гората, и Никой не ги побеждаваше.

Един ден, аз, Пешо и Сашо се шляехме по улиците на Божурище. Пешо каза замечтано:

- А представяте ли си, България да беше във война.

- България във война? Но това може да ни унищожи. - казах аз.

- Е, добре де. - размисли Пешо - Не България. Само Божурище да беше във война.

Настъпи мълчание.

На България й се размина, но това, че кръгът се стесни точно около нашия град, някак не вдъхваше оптимизъм.

- Ще си направя укритие - продължаваше Пешо. - и ще ги издебвам и ще...

- Хм, Пешо... - забеляза Сашо - Ако Божурище е във война, теб ще те стрелят и ще те убиват.

- Е, нищо. - ухили се Пешо - И аз ще стрелям, и аз ще ги убивам...

Втората ни задача беше след като бяхме чели историите на Джонатан Суифт в часа по "Чета Книга" (Сендова система...). Трябваше да напишем съчинение, озаглавено "В страната на лилипутите". Момичетата се бяха постарали с дълги истории от по няколко странички. Дойде редът на Пешо.

- Отидох в страната на лилипутите. - започна да чете Пешо. - А отвътре като ме погнаха... Подгониха ме кой с к'вото намери - гребла, вили, търнокопи, лопати...

- Браво, браво, Пешо, много интересно! - заинтригува се учителката.

- И така аз си отидох от тази страна. - завърши доволно той.

Кукла

2008-12-20T20:03:00.004+02:00

Епизод 2: Богът на Морето

(продължение от епизод 1)

Не знам как успяхме да се озовем затворени в тази студена стая. Вратата просто се затръшна зад гърба ни и ни остави като животни в капан.

- Зий'ла...

Гласът на Нони ме дразни.

- Зий'ла...

Таванът е обхванат от лед. В стените има ниши със замразени кутии.

- Недей да се предаваш.

Глупости, глупости. Недей да се предаваш. Млъкни, мамка му. Защо не разбираш колко не на място са думите ти? Толкова съм уморена. Замълчи и ме остави да поспя. Просто искам да заспя.

- Не можем да останем тук завинаги.

(закотвени

- Не можем да останем.

(...закотвени...

(Виж ти! Делфин, побит на висок кол, забучен сред морската шир. Пищи скърцащо. Тялото му се огъва в смешна агония. Какъв майтап. Не издържам. Направо ще се попикая от смях.

- Зий'ла! Зий'ла! Чуваш ли ме, Зий'ла!

(Капитане! Капитане! Чувате ли ме, капитане! КАПИТАНЕ-Е-Е-Е-Е! Ще потънем! Какво да правим! Това не е беда, юнга! Нима Богът на Морето не е помислил за нас, още, докато го е създавал? Нима, (славно и прославлено да е Името Му) не е побил на кол безброй невинни морски звезди, делфини и русалки, само защото е знаел, че болката им по-късно ще служи като компас на изгубените моряци? Взирайте се в мъглата за Гърчещия се Делфин и определете курса по него! Конвулсиите на тая пущина винаги сочат точно на югосевер.

(Какво си мислите вие? Този кораб е нашият дом. На мен и на Капитана. И на навигатора... Тя е малко луда, ама нищо. Няма да се дадем. Тук си ни е добре.

(И аз се взирам. Я чакай малко, това не е делфин. Това е русалка! Колко е добър нашият Господ, побил е на кол цяла русалка само и само за да ни покаже пътя. Сигурно вече от месеци животът в нея гасне, ала Богът на морето (всичко е промислил, хвала Нему!) поддържа с магия агонията им, докато не се родят следващите.

- Нони! - усмихвам се аз. - Виж! Не делфин, а...
Изведнъж Нони ме удря. И пак. И пак. Когато се изправям, замаяно виждам как тя плува към русалката.

Обзема ме ужас. Сякаш винаги съм го знаела. Сякаш последното парче мозайка е дошло на мястото си. Защо не се досетих от самото начало? Защо изобщо я взехме на борда?

Нони се опитва да освободи русалката. Заради поддържащата магия раните на съществото ще заздравеят и то ще отплува на свобода.

- Какво правиш, вещице?

Усещам как вълните се променят. Бурята се надига.

- Спри! Ще прогневим Бога на морето!

- Този Бог не ни е нужен.

Безумие. Луда ли си? Луда си. Ти си луда.

Та без Него и светлата му пътека ние сме просто една жалка тресчица в това безкрайно море!
Как да ти го обясня? Не го ли усещаш?

Не. Не бива да споря с покварени. Няма време.
Някой препречва пътя ми.
Механикът. Севърн.
- Това е саботаж! - крещя му.
- Да. Това е саботаж. - отговаря той.
Предатели. Всички са предатели. Но Севърн е слаб, като всеки неверник. Пребивам го със собственото му оръжие. Скачам и плувам към русалката. Безбожницата вече я е положила във водата. Опитва се да я защити. Безуспешно. Срязвам крака й със заострената си раковина. Нони се паникьосва и потъва. Опитвам се да върна русалката обратно върху острието - съдбата, която й е отредена. Но не мога. Много е тежка.

Тази русалка е последния ни ориентир, ще загубим и него... Поне да можех да я разчета... Но как да разпозная посоките на света по нея? Трябва да попитам капитана. А защо да не опитам сама? Откъде да започна?

Синьо. Сини са устните й. Косите й са сини, очите й са сини. Синя е кръвта, изтекла от обезобразеното й тяло. Изведнъж впива студените си пръсти в кожата ми и започва да ме дърпа. Иска да ми каже нещо, а от очите й се стичат тихи сини сълзи. О, не, защо не повиках Капитана, защо ми трябваше да се забърквам в това

Зий'ла!!

(късно е вече. бурята идва. светът се разпада. корабът...

ЗИЙ'ЛА!!

(русалката продължава да ме дърпа

Зий'ла, събуди се, моля те, събуди се

(не! корабът ми, не ми взимайте кораба!

ЗИЙ'ЛА, СЪБУДИ СЕ

(Не ми го отнемайте!! Той си е мой! Дайте си ми го-о-о!

Кой крещи? Някой крещи и се опитва да

(ми вземе кораба! Нееее! Корабчето ми! Как ще живея без него сега!

Нони! Нони крещеше. Каква лудница. Искам да спре.

Ще заспя отново и няма да давам повече на никого да се опитва да ме събужда. А сега тихо. Оставете ме да си почина.

(Малък черен айсберг

ТРЯС

(Малък черен айсберг

ТРЯС

Бях се облегнала на рафт със замразени кутии и ме болеше. Минаха десетина секунди, докато разбера, че ме е ударила. Но не защото ме беше ударила много бързо, а просто защото аз проумявах твърде бавно.

- Благодаря ти, че я удари - обажда се Вратата.

Долната ми устна се беше подула. Сигурно изглеждах идиотски.

- Да, бе - рекох. - Благодаря, че ме удари.

- За теб - винаги - ухилва се Нони.

Мълча. Тя говори нещо, но аз не внимавам. Все още е студено, от устата й излиза пара, празна като приказките й. Сънят избледнява и усещам, че ако не го уловя, ще загубя нещо много, много важно.

- Намерих изход - продължава тя, а на крака й се вижда белегът от раковината. - На стената имаше вдлъбнатина, точно с формата на Вратата. Виждаш ли, добре беше, че я взехме.

- Да - казвам. - Беше права. - Как удържам такова спокойствие, след като в мен гори пожар?
Нони измъква душата на Вратата от дупката и тя отново угасва.

Значи така. През цялото това време си била ти. Това не беше просто сън. Спомените ми започват да се връщат. Тук сме, защото сме прогневили Бога. За това по един или друг начин си виновна ти. Ти. Ти. Ти. А аз без вина плащам за твоето чудовищно престъпление.

С мъка сдържам сълзите си. Толкова е горчиво и черно. Толкова е... нечестно. Всички са ме предали. Дори Бог ме е изоставил.
Нони носи вратата в прегръдка, сякаш е нейно уродливо дете.
Нони е полезна. Но скоро ще си плати. Когато най-малко го очаква. Дано само не си спомня по-бързо от мен.

Секунда

2008-11-19T02:59:00.001+02:00

Да си компютър е много скучно - секундите са огромни, дълги колкото хилядолетия. Само в рамките на една секунда би могъл да извършиш милиарди смислени операции, а обикновено не правиш почти нищо. Само чакаш. Чакаш задача. Времето в тази секунда е толкова много и толкова дълго, че дори когато слушаме музика, когато гледаме филми, когато четем блогове, когато пишем и даже когато играем триизмерни игри, процесорът бездейства - почти през цялото време. Докато натиснем някой клавиш, или докато бъде получена някоя картинка или текст от твърдия диск, той прелива от пусто в празно милиони пъти (колкото да стои буден) - пак, и пак, и пак, и пак...

От близо година насам процесорът ми скучае по-малко от преди, защото използвам една програмка. С нея дарявам празното си компютърно време за различни хуманитарни научни изследвания, включително търсене на лечение за раково болни.

Програмката не натоварва машината ви, защото се сьобразява с това доколко е зает компютъра ви и използва само това, което е свободно. Дори когато играя на някоя наистина тежка игра, тя не пречи. Разбира се, може да я изключите или да настроите по свой вкус колко ресурси максимум да използва.

Накратко, вместо компютърът да хаби ток и да пилее възможностите си, бихте могли да направите така, че неговата енергия да бъде използвана за нещо добро. Има много изчисления, които са ориентирани към справяне с болестите и глада. В допълнение към човечността на цялото начинание, помислете и за това, че едно лекарство срещу СПИН ще ни помогне да се приближим към необуздания разврат.

Ето го и сайтът:

http://www.worldcommunitygrid.org/

.

Персоналът в ТехноМаркет

2008-10-19T14:28:00.012+03:00

Момченцето от Jet Credit, в спретната синя ризка, плесна охранителя зад врата. Охранителят - висок момък с поглед на преживно животно, измуча:
- Ей! Като ти лепнем един, ша са зафучиш...
- Аре де, копеле! Аре де! - подскачаше хърбавелкото от Jet Credit, явно вьобразявайки си, че се намира в училище или може би в детската градина.

В Техномаркет момченцата и момиченцата, облечени в спретнати ризки и раздаващи потребителски кредити, са три пъти повече от самите продавачи. С голяма мъка ще намериш продавач, който да ти обясни или продаде нещо. За сметка на това листовки и кредити - навсякъде.

Най-накрая намерихме един продавач (shop assistant). Обяснихме, че искаме микровълнова печка. Бяхме си избрали един хубав модел от около 300 или 400 лева.

- Ами тя е последната останала, може ли да си изберете друга?
- Какво като е последната останала, това пречи ли да я продадете? - питам аз.

Той се тюхка, суети, и след 10 минути обявява:

- Ами съжалявам, но не мога да намеря кашона за тази печка.
- Добре тогава, ще вземем тази - посочвам по-евтин модел, на цена от около 200 лева, без конвекция и такива глезотии.
- Ами и тази е последна.
- И няма кашон?
Ровене, суетене, пита колеги за помощ. След 5 минути:
- Ами да, и тази няма кашон.

Явно не му даваха процент от продаденото... Предполагам, че един клиент на място би тръгнал да си търси правата, за да не стават такива глупости. Например би казал нещо от рода на "Искам да говоря с управителя". Но на мен дори не ми мина през ума подобно нещо, може би защото социалните ми умения стоят някъде между тези на червея и амебата. Това, разбира се, не ме оправдава, и означава, че поведението ми с нищо не беше по-добро от това на плазмодиите в Техномаркет.

След като не можаха да ми продадат 2 (две) печки, слязохме още по-ниско и реших да си вземем просто един евтин котлон. Отиваме на касата. Котлонът след 5 минути мъки беше таксуван с разминаване в цената от 20 лева. Бях направил обаче и грешката да взема и 1 (една) енергоспестяваща електрическа крушка. Купуването на нещо толкова сложно като крушка дойде в повече на касиерката и тя повика на помощ колежки. 3 касиерки, и след 10 минути борба заобиколиха нещо там в списъците, и ми продадоха и крушката.

В следващите няколко дни се оказа, че котлонът, пуснат на максимум, за повече от час не успява да накара вода да заври. На втория опит за употреба, котлонът изпуши и изпълни стаята с дим.
Хайде обратно в магазина да го връщаме. Тъй като дори през уикенда се налагаше да работя, отидох днес, в неделя сутринта, отбивайки се преди да потегля на път за офиса. Бяха минали 8 дни от покупката.

- Ами съжаляваме, но рекламациите са до 7 дни от покупката. Тъй като днес е осмият ден, ще се наложи да го занесете в сервиз. - каза момичето.
- Какъв е адресът?
- Ами не знам. Обадете се на телефона, написан върху гаранцията, и ще ви кажат адреса си.

Звъня, никой не вдига.

- Този сервиз, предполагам, не работи в неделя?
- Ами не, не работи. Обадихте ли се на телефона?
- Обадих се, и никой не вдига.
- О! Aми то може би е, защото не работят в неделя... (DUUUH!!!)

И така с персоналът в Техномаркет Европа, близо до кв. Божурище... Пасивни, мързеливи, и едва ли използват повече от няколко мозъчни клетки. За да има нещо позитивно в този пост, купихме си микровълнова печка от ЗОРА. Контрастът с Техномаркет беше поразителен. Изключително услужливи продавачи, в състояние да отговорят в подробности на въпросите ни. А цените за същите модели бяха значително по-ниски. Още по-добре стоят нещата в Технополис - за всеки тип техника отговаря човек, който разбира от нея.

ВАЖНО ДОПЪЛНЕНИЕ:

Ето ви един сценарий за размисъл.

Купувате електроуред. Той се разваля. Отивате в сервиза. Казват ви, че е изгоряла част и ще я сменят. Чакате месец докато новата част пристигне. Най-накрая я сменят. Отивате с уреда вкъщи и след няколко часа частта изгаря отново. Отивате пак в сервиза, там пак ви казват, че ще подменят изгорялото... и така до безкрай.

Тоест, в сервиза подменят само повредени части, без да се опитват да разберат същинската причина за повредата, което води до това, че повредата се повтаря и кръгът се затваря.
За капак не издават документ, че не са способни да се справят с проблема.

В нашия случай този сценарий ни се случи с котлон за 70 лева, но ето на този човек му се е случило с телевизор за 2000 лева!!

Затова, помислете добре дали изобщо да стъпите в този "магазин"!!

Животът на Хипатия

2008-09-19T14:50:00.006+03:00

За първи път научих за Александрийската Библиотека от иманярските приключения на Лара, в които тя троши делви на поразия, бие се с оживели скелети и статуи и избягва смъртоносни капани и магии в многострадалната библиотека. Това определено говори за огромният образователен вакуум, в който живея и който напоследък се опитвам да запълня.

Наскоро взех участие в една дискусия в блога на Scanman, която ме накара да си спомня за библиотеката и за Хипатия.

Хипатия (370 - 415) е живяла по време, по което жените не са имали никакви права, освен "правото" да бъдат нечия собственост, но обстоятелствата са били благосклонни към нея. Баща й - математикът - астроном Теон, от най-ранна възраст я обучавал в изследователски дух и свободомислие. Сьответно Хипатия се е занимавала с астрономия, математика, механика и философия - нещо много необичайно за времето си.

Има немалко свидетелства за това, че Хипатия е била красива и желана (впрочем, следвайки идеята за здрав дух в здраво тяло, се е занимавала и с малко спорт и изкуство, поради разностранното възпитание, което баща й е искал да й осигури). Но въпреки предложенията за брак, тя е предпочитала да не се обвързва. Обличала се е не с дрехите, "подходящи" за жена, а с одеждите на учените и философите.

Освен уважаван от колегите си учен, Хипатия е била и прочут лектор и е имала много студенти; по-късно е станала декан на един от факултетите в Александрийския университет (казано със съвременни термини). Благодарение на нейни преписи, коментари и критики съществена част от алгебрата е стигнала до нас, както и други разкрития, които са били забравени чак до 17-ти век. Заедно със свой ученик Хипатия е създала астролабът (уред за измерване позициите на слънцето и звездите) - има запазени писма до нея с въпроси как да бъде построен. Нейно творение са и хидрометър за измерване на плътността на течности, както и хидроскоп, предназначен за наблюдение на потопени във вода обекти.

Християните междувременно взимат властта. Хипатия е трън в очите им, защото:

Отказва да се покръсти
Занимава с наука - лошо езическо нещо
Пример за жена, която не си знае мястото

Междувременно християнския епископ Кирил тръгнал да изселва всички евреи от Александрия. Официално управляващият (поне на думи) езичник Орест се противопоставил на това. Все едно, че имало значение. Християнски монаси, следовници на Кирил, просто убили Орест, с което, според Кирил, си спечелили място в рая.

Хипатия била приятелка на Орест и той често се допитвал до нея за съветите й. Още една черна точка в списъка на християните - може би именно тя му е пуснала идеята за защита на евреите. И така, Хипатия се връщала от лекции с каретата си - движейки се свободно из града (нетипично за жена от времето й), сама и без охрана, както обикновено. Следовниците на Кирил, вьоръжени със заострени раковини, я измъкнали от каретата й, разкъсали дрехите й и след това рязали парчета живо месо от тялото й. След това тялото на Хипатия (по-точно това, което било останало от него) било изгорено.

Не много време след смъртта на Хипатия дошъл и краят на университета и на библиотеката.

Епископ Кирил бил канонизиран за светец.

***

Всичко това се случило в Александрия - място, което макар че се намира в Египет, всъщност е прочуто с Александрийската библиотека, където се съхранявали науката и изкуството на елините. Поеми, драми, природни науки - всякакви книги. Постиженията на древните гърци са смайващи - например Ератостен е открил, че земята е кълбо и дори е изчислил диаметърът му с голяма точност. Малкото оцеляло все още ни служи - например геометрията на Евклид се учи до ден днешен. Ако библиотеката не беше унищожена, щяхме да имаме и по-добър поглед върху историята. Там се е съхранявала история, която обхващала поне 10 пъти по-голям период от описания в Библията. Почти всичко от това богатство е загубено. Трябва да уточня, че макар че християните са тези, които подхващат унищожаването на "езическите храмове", остава неясно чие дело е финалното подпалване на библиотеката - има твърдения, че е извършено от араби (макар че тези твърдения може да са били просто начин християните да замъглят историята и да замажат положението).

Донякъде елините също имат вина за това, че културата им е загинала: тяхното общество е демократично, но демокрацията не е за всички (има и роби), науката им цени повече идеите, а не реализацията им, експериментите и цапането на ръцете с материални неща (отношение, което вероятно е породено от прекаляването им с математика) и най-накрая, те не разпостраняват откритията си сред обикновените хора, които остават безразлични към тях.

И така, никой не си спомнил вече за откритото от елините (и като общество, и като наука) десетки векове, чак до Ренесанса. Ако вземем само астрономията и географията - знанието, че земята е сферична, е заменено от плоска карта с център Ерусалим. Разумът и свободата попаднали в хилядолетна кома: било по-добре да не мислиш, да не изучаваш, да не се съмняваш, а само да вярваш и да се подчиняваш на Големия Шеф, точно както и пише в Книгата на Книгите, наречена Коран или Библия.

Завършвам с няколко цитата от Хипатия:

"Запазете правото си да мислите, защото дори да мислите погрешно е по-добре, отколкото да не мислите изобщо."

"Приказките трябва да бъдат изучавани като приказки, митовете като митове, и чудесата като поетични хрумвания. Да се изучават суеверията като истини е най-ужасното нещо. Детският ум ги приема и им вярва, и само с голяма болка и вероятно огорчение може след години да се освободи от тях. Всъщност, хората ще се борят за суеверието с готовността, с която и за жива истина --- дори повече, тъй като суеверието е неосезаемо и затова не може да бъде опровергано, а истината е гледна точка, и следователно е променяема."

Най-ранният спомен

2008-09-18T01:39:00.001+03:00

Най-ранният ми детски спомен всъщност е следният:

Спя и нещо ме разбужда. Аз искам да потъна обратно в съня, но това, което ме разбужда, е настоятелно. От една страна, много ми се спи, но изведнъж усещам че ако се събудя, ще се случи нещо уникално, нещо невероятно, коренно ново, нещо по-важно от всичко. Сънят и това усещане се борят едно с друго.

Някой пъха нещо в носа ми. Отварям уста. И изведнъж осъзнавам: пъхат нещо в носа ми, именно защото искат да си отворя устата. Започвам да отварям уста, за да не получа нови боклуци в носа. Усещането, че разбирам действията им е искрящо, светещо, просто опияняващо. В крайна сметка, предчувствието ми се сбъдва. Наистина се озовавам в нов свят, сякаш се случва нещо необратимо. Доволен, заспивам...

Дълго време се чудех дали този спомен е истински. Когато питах майка си и баба си, научих, че съм се родил преждевременно (в осмия месец) и три месеца наред са пъхали памучета и други боклуци в носа ми, за да отворя уста да се храня. След това вече не е имало нужда.

Бебешки спомен? Може би се самозалъгвам? Да, но наскоро говорих със сестра си на тази тема и тя каза, че и тя има най-ранен проблясък. И той е...

Майка ми й сменя пелените. Сестра ми всеки път вижда как го прави и усеща нещо от рода на:
"Мамо, мога и сама! Мамо, мога и сама!"
Разбира се, едно бебе няма координацията да си смени пелените само. Но усещането отново е искрящо, подобно на моето. Сестра ми не може да сьобщи какво чувства. Все пак иска да направи нещо, колкото и да е малко, за да й покаже, че "може и сама" и... Майка ми си спомни (след като я попитахме), че почти веднага, в първите месеци, сестра ми е започнала да й помага, повдигайки телцето си, за да може под него да бъде сложена пелената.

Това звучи ли ви правдоподобно?
Вие имате ли запазен спомен за такъв първи проблясък?

Да не бъдем буквалисти - 3

2008-08-28T20:38:00.009+03:00

Мая М. в два свои коментара обясни много добре каква идея стои зад първата част от "буквалистичната" ми поредица.

"Да кажем, че някой учебник дава грешна формула за изчисляване на скоростта въз основа на началната скорост, ускорението и времето. Хората, които използват формулата и съответно получават грешен резултат (при което коли и влакове стават на пепел), са наричани фундаменталисти и екстремисти. Хората, които използват вярната формула и посочват къде са грешките в учебника, са наричани нетолерантни, ислямофоби, расисти и какви ли не още. Единствените, които се измъкват сухи, са тези, които използват вярната формула, казвайки обаче, че са я взели от учебника и само тук-там може би са поизтълкували някои неясни местенца или по-право са видели истинското им значение, което е по-скоро алегорично, отколкото буквално. Хайде де."

"Веднъж и аз спорих с Лид на тази тема и й изтъкнах, че ако предварително решиш да приписваш на даден текст благородно значение, дори ако то не само не съвпада с буквалното, ами и пряко му противоречи... то тогава и "Майн кампф" ще се окаже възвисяващо четиво."

P.S. Преди малко един приятел ми каза, че в facebook модата е да пишеш, че си по политически убеждения либерал, а по религиозни - християнин. "Християнин - либерал" - смайващ оксиморон! Бих го сравнил с "вампир - хуманист" - не че е невъзможно, но въпросният "вампир" или трябва постоянно да подтиска жаждата си, или просто е от ония, на които кашата в главата им е достатъчна, та да заявят:
"аз съм вампир, но вампирството няма нищо общо с пиенето на кръв".

С това се надявам да приключа поредицата за буквализма и да се насоча към друга своя любима тема.
Разтапянето.
До скоро.

Да не бъдем буквалисти - 2

2008-08-11T11:41:00.002+03:00

Сред диамантени залежи,
сред болни, гладни и невежи,
деца с оръжие боравят,
и труповете не заравят.

Хор:
Така ги Господ възпитава,
с страдание ги възвисява.
Това привидно са беди,
но всичко ще се нареди.

Момиче кривна във Иран
от пътя си предначертан.
И там, до близката джамия,
тълпата с камъни уби я.

Хор:
Но явно туй и заслужава:
била й Кармата такава.
Туй просто е фрагмент чудесен
от плана мъдър и небесен.

***

Обичам вярата, защото
тя чудно оправдава злото.
Криви, прикрива и добавя,
и всичко лесно се забравя.

Безсмислицата става план,
а социалният капан
и мъката не затъпяват
ума ти, даже го спасяват.

Смърт няма, злото е измама.
Каква прекрасна панорама!
И вместо да си във бунище,
на ново стъпваш ти равнище.

Таз светла истина пречиста
абсурдна е за буквалиста.
Като прасе в земята рови,
душата си безсмъртна трови.

"По хляба ни гадина лази
и носи болест и зарази.
В червата ни живеят глисти..."
Е, да не бъдем буквалисти!

Да готвим вместо туй сърцето
да се пресели на небето,
че колкото и да смърди,
душата ще се прероди.

Миналата седмица, благодарение на Nicodile и Longanlon, не-буквалистите най-накрая ми скочиха. Сега разбирам колко глупаво е било, че толкова години се въздържах от "безсмислени" спорове. Освен коментарите ми при тях, можете да видите и какво съм коментирал при Scanman.
P.S. Самата Lyd също се включи.

Seeing is believing

2008-08-02T02:13:00.007+03:00

Това е един смайващо добър сайт, и колкото повече ровя в архивите му, толкова по-добри неща откривам.
Целта му е да покаже - чрез картинки и кратки клипчета - начинът, по който се приучаваме на ролята, която обществото очаква от нас да играем... И да вярваме, че тя е естествена и единствената възможна.

Засега имам 2 скромни приноса (за постовете в Sociological Images могат да допринасят самите читатели).

A Bee Movie
Първият е свързан с анимационния филм "A Bee Movie". Ако не знаете, в един истински кошер мъжките пчели нищо не вършат и са само за разплод. Работата се върши от женски (макар и донякъде безполови) пчели, а населението се ражда от кралицата през целия й живот, след като е оплодена, т.е. и нормални "семейства" не може да има. На фона на всичко това се появява A Bee Movie, където опрашването на цветята се извършва от мускулести мъжкари, по които женските статистки се прехласват... прочетете останалото тук.

Впрочем, коментарът на Gwen ме изненада със своята умереност. Аз бях, както винаги, остър и язвителен, а тя взе моите основни точки и ги представи по спокоен и уравновесен начин... Полезен урок, от който за съжаление едва ли ще се поуча.

How to do masculinity
Вторият ми принос е свързан с две покъртително смешни (за мен) филмчета -
"Как седя в автобуса"
и
"Как да се прегръщаме по мъжки".
Краткият анализ, който Lisa написа за тях... мога да кажа, че не бих го формулирал по-добре, и че диагнозата й попада точно в десетката...
Брилянтен е, заслужава си прочитането.

Persepolis

2008-07-25T04:04:00.002+03:00

"Персеполис" е френска анимация, създадена от художничка, родена в Иран, в момента (вероятно) пребиваваща във Франция. Филмчето е автобиографично и проследява живота й от ранна детска възраст до студентските й години.

Persepolis е черно-бял - и то истински черно-бял, т.е. избягващ нюансите на сивото. Това не е случайно, защото в него се разказва за едно черно-бяло общество, в което само природата може да си позволи да бъде разнородно сива.

Какво си мислите, като чуете Иран? Ислям? Фанатизъм? Фереджета? А дали преди те да се появят не е имало нещо друго? Какви всъщност са обикновените жители на Иран и не са ли те като нас? Филмът може да разчупи много от стереотипите ни и да засрами "дарбата" ни да имаме мнение по въпроси, за които нищо не знаем.
На мен лично Persepolis ми напомни за двойнствения живот, който водех, когато растях под властта на комунизма и християнството. Външният свят прониква в кутията и децата разбират, че кутията е една лъжа... Въпреки това, те са принудени да живеят по правилата й.

Трябва само да видите сцената, в която Марджи пазарува незаконна музика от местните дилъри :) Култово е. Джайкъл Мексън :) Специално за вас я качих в YouTube:

Жалко, че свободният свят прониква в затворения под формата на неща за консумиране (това просмукване на неща за консумиране като символ на свободата впрочем го имаше и в България по времето, по което се развива действието на филма - 1980 - 1990-та).
По-нататък Марджи отива в Европа и там можем да види, че докато болестта на нейния окован свят е религията, болестта на "свободния" свят е нейната противоположност - нихилизмът.

В Персеполис, също като в SkyDoll, се преплитат трагичното и комичното. Както казах, всичко това е пресъздадено с два екстремни цвята - цветовете на спомените и контрастите. Качих и още един откъс, макар той да не дава представа какъв визуален шедьовър е този филм (в началото има едни графични решения, които няма да спойлвам, нека са изненада).

За съжаление тази толкова емоционална сцена в този си вид вероятно е събудила у вас по-скоро отегчение и скука. Да, филмът е на френски - един език, който ми се иска да науча и ако не умра в близките 5 години, може и да го направя. Но в случай, че не знаете френски, ето оттук може да намерите английски субтитри за Persepolis. Нужно е просто да ги преименувате със същото име, с което е и сваления филм и той ще си ги захапе. Има и български субтитри някъде, но... бъдете уверени, че ще изгубите нюансите. Например мога да се обзаложа, че думичката Integrity (вярност на себе си, личностна цялостност, или целомъдреност) е преведена на български по покъртителен начин. Както и да е. ENJOY.

Да не бъдем буквалисти

2008-07-25T01:54:00.003+03:00

Lyd редовно призовава да не четем Библията буквално. И правилно прави.

В Библията се описват узаконени от Бога геноциди над невинни, правила да се убиват с камъни инакомислещите и различните, узаконяват се робството, сексуалната дискриминация и т.н. Съмнението и мисленето се наказват с вечни мъки, а подчинението се възнаграждава. И т.н. и т.н.

Но нека да не я четем буквално, нека да търсим "скрития" между редовете смисъл, който всъщност е, че трябва да растем духовно. Нека да си подбираме само цитатите, които ни харесват, да ги тълкуваме извън контекст, за да отговарят на очакванията ни за добро, свобода и човечност.

Моля?!?

Когато видя едно лайно, аз го окачествявам като лайно, а не се опитвам да намирам в него орнаменти и красиви форми, които му придават художествена стойност. И дори и да го направя, осъзнавам, че то в същината си си остава лайно.
А като пълен абсурд бих окачествил твърдението, че то невидимо за мен всъщност е торта просто защото и тортата има кафяв цвят, a аз в заслепения си буквализъм не мога да видя това.

Нека назоваваме нещата с истинските им имена. Мога да разпозная една хуманна философия, когато я видя. Мога да разпозная и една нечовечна, садо-мазохистична лъжа.

Демократичните и свободни хора просто не могат да приемат буквално Библията и Корана, и си създават някакво модифицирано, светско християнство и ислям, които да отговарят на днешното свободно общество. И разбира се, опитват се да се самоубедят, че тези религии са били такива от самото начало. Мислят си, че в чистия корен на тези религии са били хуманизмът и свободата. А всъщност коренът им е преклонението пред Големия Шеф, който ще се смили и ще спаси нас, жалките боклуци.

Но нека да не четем Библията и Корана буквално. Нека да си избираме текст и да го тълкуваме както ние си знаем. Само дето с освободени от какъвто и да е контекст тълкувания можем да изведем всичко (каквото си поискаме) от тези религии, но не и истината за тях.

Специално пояснение за будисти:
Драги будисти, в тези религии Бог не е Силата (the Force), пропиваща целия свят, както e в Star Wars например. В тях Бог е Личност, т.е. перверзна концентрация на Силата в едно конкретно личностно Божество.

Разликата е огромна.

Назад към утробата

2008-07-13T02:30:00.018+03:00

"Озовавам се насред огромно,гигантско дърво,безкрайно...заедно с повечето приятели и познати оттук (форума)...катерим това чудовищно дърво,незнайно защо...всички сме като някакви номади,с примитивни въжета и все едно това ни е живота...катерим дървото през нощта...а тя е гадна,черна,с оранжеви отенъци в гнусното,мастилено небе,с гъсти,катранени,мазни облаци и ние се стремим към него...Изведнъж се оказва,че сред нас има убиец...намираме обесени трупове,някои прерязва въжета и другарите ни падат и почва една паника и подозрение и аз се опитвам да разбера кой и защо убива...почвам да наблюдавам всички,когато след известно време и още няколко убийства аз се научавам да различавам една тъмнина от друга и виждам тъмнината на убиеца,който се приближава до поредната си жертва...нападам го,той се обръща втрещен и се чуди как мога да го видя-убиецът е Тео. ( :) ) Опитвам се доста пъти да обясня на другите кой е и какво прави,но те не могат да разберат,затова за тръгвам след него и няколко поредни дни го гоня,докато се опитвам да предпазя другите кога-успешно,кога не.Значи аз тръгвам да го гоня,а по пътя той се крие и продължава да убива и след няколко такива срещи успявам да го докопам.Докато го млатя и той млати мен и си викаме нещо,в драматична битка в клоните на безкрайното дърво другите нямат представа какво става...те не могат да видят различната тъмнина.Изплъзва ми се на няколко пъти,продължава да убива,после на още епични,драматични битки,докато последният път,клоните не се трошат и ние започваме да падаме успоредно...той се срутва на земята нз от каква височина,но оцелява...аз се набивам на няколко клони и те ми омекотяват падането,макар да ме осакатяват едва ли не...и падам до него.После не помня точно какво стана,мисля,че така както си лежахме полуживи го питах защо го прави и той почна да ми обяснява с най-омразния си възможен глас как никога нямало да бъдем нещо и да достигнем целта си ('ба ли го к'во) и в частност аз най-много (макар или може би защото аз го разкрих)...в крайна сметка май другите слязоха да видят какво става и май го отведоха,а аз "заспах" в съня и се събудих в реалността..."

Preacher във форума на Artline
(почерненото е от мен)

"В науката има еволюционност, както в самата нея, така и в света, който тя описва. Религията говори за инволюция, за нуждата от връщане на човека обратно при своя източник. Религиозният свят не търпи развитие, той деградира, идеалът е в началото, от което е тръгнало всичко, а не някъде напред по пътя."

г-н Гюров в тема за будизма от блога на Григор

картинката е тафирана от несъздадената игра Limbo

Sky Doll: Жълтият Град

2008-06-25T02:47:00.006+03:00

За този комикс бях предупреден, че може да ми се стори феминистичен. Защото, както знаете, феминизмът е нещо много страшно и лошо и трябва да бъде натъпкан където му е мястото, за да е весел и с песен денят.

Главната героиня в Sky Doll е андроид - кукла, предназначена за сексуално удоволствие. Куклите периодично губят спомените си, но тя е успяла да събере достатъчно, за да се почувства личност. След заплаха спомените й да бъдат изтрити, тя бяга от Господ (кой е Господ, ще разберете от комикса). Но юридически Ноа е едно нищо, просто вещ, и единственото, на което може да се надява, е някой да я притежава.

Sky Doll ме покърти с това, че покрива много общи теми със сценария на моя собствен недоклатен комикс, "Кукла", а именно:

сексуалната дискриминация
опредметяването
гадостите на религията
и там има зла жрица, която държи юздите
и там има скрита зад религията тайна, неосъзнаването на която може да доведе до това да е "...твърде късно. За всички."

Чебу определи Sky Doll другояче, и много точно: "Не очаквах, че един комикс може толкова добре да говори за социални проблеми, без да става досадно моралистичен и в същото време да забавлява с много интелигентна ирония, лек закачлив хумор и страхотен арт!" Тези й думи ме накараха веднага да купя книжката на Artline. Действието наистина е живо и увличащо (нещо, за което аз имам още да се уча). Героите са симпатични и запомнящи се. Смешното и тъжното вървят ръка за ръка по начин, по който само истински майстор може да ги сплете.

Изкушавах се да ви покажа няколко забавни страници (разговорът с Бог в началото, няколко сблъсъка на Куклата с големия свят), но така първо ще ви спойлна прекалено, и второ, няма да е честно към издателите, поели риска да се занимават с комикси.

Показвам ви само тези. Те са доста мрачни и не дават представа за живото темпо на историята, т.е. тук просто трябва да се примирите с моя вкус:

изключена

Религия 1

Религия 2

А единственият хумор, който ме кефи, явно е абсурдният:

SkyDoll обаче има много други страни отвъд показаните от мен и всеки ще намери в него нещо за себе си, дори хората, които искат просто да се забавляват. Те ще затворят последната страница с усмивка и добро настроение, макар че поемат риска в главата им да се загнезди някоя неудобна мисъл.

Q&A

Мога да си представя реакцията на някои свои познати и роднини към този преглед. Те биха били нещо от сорта на:

Комиксите са глупаво нещо.

SkyDoll е най-добрият комикс, който съм чел през целия си живот. Ако трябваше да изтрият спомените ми за всички комикси, които някога съм чел, и да остане спомен само за един от тях, щях да избера това да бъде SkyDoll.
Ако не четете комикси, но искате да видите на какво е способно това изкуство така, както аз понякога давам шанс на упадъчни изкуства като театъра, балета и операта, то може да дадете на SkyDoll шанса да ви очарова и смае.

Ебаси, какво толкова ти хареса?

Хареса ми това, че Sky Doll осветява повечето неща, за които хората си затварят очите и се самозалъгват. При това зарежда с оптимизъм и бодрост, вместо да сдухва и да навява безнадеждност.
Но това е, което ми хареса на мен. На вас може да ви хареса нещо съвсем друго. Точно това прави комикса толкова добър - той не е окован в рамките, които му слагам.

14 лева е много скъпа цена за комикс.

За 14 лева получавате твърди корици, хубава хартия, миришеща на опияняващо, прясно мастило, изпълнена с живи цветове и много страници в огромен формат от типа на "ДЪГА".
За мен лично цената на комикса е много ниска. Но всякаква цена ще е висока за човек, свикнал да получава духовната храна безплатно, докато именно тя трябва да бъде най-ценена и купувана.

А сега нека да дефинираме "скъпо". Когато бях безпаричен ученик, най-бедния в класа, съм си недояждал със седмици, лишавал съм се от какво ли не и съм правил чудеса, за да си позволя филм, комикс, книга или оригинална игра, но това винаги си е оставало приоритет номер едно. Междувременно бедняци си купуват скъпи GSM-и и взимат заеми, за да отиде "детето" им на чикиджийския абитуриентски бал. Всичко опира до това кое смятате за най-важно, независимо от парите, които изкарвате.

Откъде мога да си купя Sky Doll?

Аз си купих Sky Doll от Хеликон... Има я и в "Пингвините". Вземайки предвид мизерните бройки, в които се издават всички книги, е по-добре да побързате, преди да се е изчерпал и без това ограниченият тираж.

Стилът на рисунките прилича на WITCH, това съвпадение ли е?

Alessandro Barbucci & Barbara Canepa, художниците на WITCH, са автори и художници на историята на SkyDoll. Да бе, и аз се изненадах, ама е факт. Но като се замисли човек, има някаква феминистична последователност в това.
За съжаление авторите са процедирали точно както с WITCH, т.е. направили са няколко ударни, великолепни първи епизода и след това са оставили други да рисуват, а може би и да пишат. Въпреки това, на W.I.T.C.H. му отне минимум година да се развали. А Sky Doll е нещо смайващо добро. Рядко се среща фантастика, която да те накара да се замислиш за конците, които дърпат всички ни.

Искрица в мрака

2008-06-04T03:48:00.016+03:00

Чел съм "Хиперион" преди повече от 10 години. Не ми хареса - Дан Симънс беше написал просто едно гигантско въведение към поредица тлъсти книги. Книгата беше съставена от много пълнеж - отделни истории, уж свързани от обща нишка.
Но...
една от тези истории ме СМАЯ и само заради нея си струваше прочитането на цялата книга. Тази история се наричаше...

Горчив е вкусът на водата от Лета

Това е история за едно момиче, което бива прокълнато да старее наопаки. Какво значи това? Всеки изминал ден тялото й става по-младо. Освен това с всеки изминал ден тя забравя по един ден от живота си. Така на 26 години тя ще си спомня онова, което си е спомняла на 24, на 27 ще си спомня това, което си е спомняла на 23… Животът й не може да продължи напред. Всеки сън връща паметта й с един ден назад. Всеки път, когато заспи, тя на практика умира.

Ето откъс от разказа:

“[Рахил е станала отново на 21 години]

(…)

– Аз не вярвам в нищо от това, татко. (…) Знам, че е истина, но не вярвам в това. (…) Тази сутрин например се събудих и си помислих: “Колко е хубаво! Утре е изпитът по палеонтология, а аз съм учила здраво.” Имах намерение да покажа едно-две неща на Робърт Шърман, непрекъснато се мисли за много умен.

Сол отпи от чашата си и каза:

– Роджър почина преди три години при една самолетна катастрофа на юг от Басард.

– Зная – въздъхна Рахил и придърпа колене до брадичката си. – потърсих всички, които познавам. Греъм е мъртъв. Професор Айкърд вече не чете лекции. Ники се е омъжила за някакъв… търговски пътник. (…) Слушай, ето какво реших. Потрудих се два дена [Рахил не е спала няколко дни, за да разбере всичко - бел.Веск.] и проучих всичко, което ти… или аз… съм подготвила, за да узная какво се е случило и какво става… но просто няма никакъв смисъл.

Сол лежеше напълно неподвижно и не смееше дори да диша.

– Искам да кажа – продължи Рахил, - че след като всеки ден ставам все по-млада и забравям хора, с които всъщност още не съм се срещала… искам да кажа: какво ще стане после? Просто ще продължа да ставам все по-млада и все по-малка и все по-негодна да се справям – докато някой ден просто ще изчезна. Господи, татко – Рахил обхвана още по-плътно коленете си с ръце. – Много е весело, нали?

– Не – спокойно каза Сол.

– Не. Не е. – каза Рахил. Очите й, винаги големи и тъжни, бяха навлажнени. – За теб и мама това трябва да е най-големият кошмар на света. Всеки ден да ме гледате как слизам надолу по стълбите… събудила се със спомена за вчерашния ден, но узнала от собствения си глас, че това вчера е било преди години. Узнала, че съм имала любов с някакъв млад мъж на име Амелио…

– Мелио – прошепна Сол.

– Все едно. Просто няма смисъл, татко. До момента, когато вече съм в състояние да възприемам всичко това, съм толкова изтощена, че трябва да заспя. И после… знаеш какво става после.

– Какво… – започна Сол, но трябваше да си прочисти гърлото. Какво искаш да направим ние с майка ти, мъничката ми?

Рахил го погледна и се усмихна. Беше същата усмивка, с която го даряваше, откакто бебешката й възраст беше достигнала пет седмици.

– Не ме питай това, татко. – твърдо каза тя. – Не ме карай и и аз да се питам. Просто ме боли. Искам да кажа, че аз не съм преживяла всички онези събития – тя млъкна и докосна челото си. – Ти разбираш какво искам да кажа, татко. Онази Рахил, която е ходила на друга планета, която се е влюбила и с която се е случило някакво нещастие… тя е била една друга Рахил! Аз не съм длъжна да изтърпя нейните страдания! – тя вече плачеше. – Разбираш ли? Разбираш ли?”

Разбира се, този откъс съвсем не може да ви покаже впечатлението от прочитането на цялата история. Моментът, в който Рахил забравя буквичката “р”, а най-накрая се превръща в нищо не можещо бебе.

Мементо

Предполагам, онези от вас, които са гледали "Мементо" се сещат, че там историята е подобна. Разликата е, че героят е болен не от фантастична, а от реална болест - не може да запомни нищо ново за повече от 5 минути.

Примерна сцена от филма "Мементо":

"Героят държи бутилка и се намира в кенеф.
"Хм, защо ли държа бутилка?" - пита се героят. "Не съм пиян?"
Внезапно някой нахълтва в кенефа, напада го и героят използва бутилката като оръжие, за да се защити от неочаквания нападател.

[ново парче]

Героят бяга по улицата. "Защо бягам? Преследвам ли някого? Или мен ме преследват? А! Сигурно гоня ето този там!". "Този там" обаче вади пистолет и стреля по героя. "А, грешка. Той е гонел мен." Нашият човек бяга и се скрива в един кенеф, вземайки предвидливо бутилка за оръжие. Сяда на кенефа. Минават няколко секунди. Героят поглежда объркано бутилката и си казва:
"Хм, защо ли държа бутилка? Не съм пиян?"

Ето така целият филм беше разчастен на подредени отзад напред парчета от по 5 минути , в които зрителят не знае какво се е случило преди това и по този начин усеща това, което усеща героят. Героят на "Мементо" трагично преследва една и съща цел в безкраен затворен кръг, и остава заключен в празно настояще, нито жив, нито мъртъв.

Развалена линия

Защо пиша всичко това?

Преди няколко седмици блогът на Lyd пак мина на мистична вълна.
На всички търсачи на "духовния свят" бих казал следното.

Ние имаме душа (искра) и е важно да си спомняме, че имаме душа. Това обаче не дава на тази душа привилегиите, които обикновено й се приписват.

Една приятелка на сестра ми казва:

"Душата ми не може да гние. Вие ако искате, гнийте си. Моята душа няма да гние."

Душата ти може да гние, миличка. Може да гние, и още как! Много по-лесно, много по-ужасно и изпреварвайки гниенето на тялото ти. Като душата на стария човек, който умира обездвижен в собствените си лайна и губи разсъдък заради болестта си.
Впрочем чудя се какво ще направя, ако се разболея от, примерно, Алцхаймер на стари години. Ще търся ли начин за самоубийство? Ако не съм в състояние да го сторя, ще ме убият ли приятелите ми, ако ги помоля? Или да си "живея" и да си играя на Half-Life. Но това е отклонение. Да се върна на темата.

Lyd пише, че светът е нещо повече от физика и химия. Това го тълкувам отчасти като "Душата ни е нещо повече от физика и химия". Какво мисля по въпроса аз?

Това, че една стена, построена от ЛЕГО блокчета е нещо повече, нещо различно от тухличките, които я изграждат... не означава, че като тухличките се разотидат по своя път, стената ще продължи да съществува в някакво свое "стенно" царство.

Когато бях на 14, бях запален по биологията и четох една руска книга. Тя обясняваше как когато бъдат физически повредени точно определени части от мозъка ми, аз ще загубя точно определени сьответни части от възможността си да мисля, да помня, да възприемам, да разбирам, да чувствам, да осъзнавам. А ако съм в клинична смърт и не ме съживят навреме, тялото ми ще оцелее, но мозъкът ми вече ще е загинал, а с него и душата. Но по-лошото е мозъкът да бъде поразен частично, и да се скапе наполовина.

Т.е. "всичко е химия", защото всяка моя мисъл е изразима чрез химия (както всяка стена е изразима чрез тухлите си)... Да, на ниво химия няма да съществуват мислите (нито на ниво тухли ще видим стената, защото в света на тухлите стена няма)...

Но това не значи, че това "нещо повече" което сме, и нашите "живи" правила не са изградени изцяло от нещо по-малко... и неговите по-мъртви правила.
Това, че ние следва да ползваме нещо повече от физика, химия и т.н., за да обясним себе си, не означава, че светът на базисно ниво е нещо повече от материалните неща, изразени чрез физиката и химията.

Нашето живо Аз е изградено от мъртви правила. И ако само малко се обърка техния ред, античовешкото ни поглъща. Правилата могат да обсебят, изкривят, подчинят и унищожат приживе човешкото смайващо лесно.

Както са съсипали живота на Рахил.

Най-накрая, животът не може да бъде основа на Света. Защо? Защото животът в същината си е противоречие. Противоречието с нещо по-голямо от самия него прави живота жив. А голямото нещо, ЕДНОТО, е мъртво. ЕДНОТО, т.е. Светът, не може да бъде наранен, защото и раната, и ножът са част от неговото единство. Светът не си противоречи с това, което изгражда. Светът не си противоречи с нищо. Затова и няма как да бъде жив.

(В това стихотворение впрочем съм споделил и отношението си към Единението със света на будизма).

"Съзнанието е създало Материята" е друго нелепо твърдение. Защото Светът спокойно може да съществува без Съзнание, а Съзнанието не може да съществува без Свят, с който да се справя и който да опознава. Спомнете си мъчението, при което изолират сетивата ти, така че да не усещаш света и ти полудяваш в изменчивия хаос на собствените си халюцинации. Съзнанието се нуждае от материя, от устойчива почва, от място, в което да се позиционира. И с което после да се бори. То не просто се нуждае от проблеми, то се е появило заради проблемите. А това значи, че не то е създало материята, а материята е създала него.

Всъщност, тази статия е безполезна. Всичко опира до това какъв отговор предпочитате на въпросите си. Например:

"Защо не мога да включа телевизора и да гледам анимация?"

Отговор А: "Защото си лошо дете и заслужаваш наказание"
Отговор Б: "Защото кабелът е прекалено къс и не стига до контакта".

Какъв отговор предпочитате за СПИН епидемията в Либия:

Отговор А: "Злонамерени чужди шпиони са я предизвикали. Ще ги убием и всичко ще е наред."
Отговор Б: "Предизвикана е от химията, биологията и т.н., на които не можем да отмъстим и които не можем да екзекутираме. Можем само да ги изучим, но на тях няма да им пука за страданието, което са ни причинили."

Искрица в мрака

Искрицата в мрака много добре знае, че е искрица в мрака. И че ще угасне. Затова може да й се прииска целият Свят да е изграден от Светлина. Това, което не й е ясно е, че ако целият Свят беше изграден от Светлина, нея нямаше да я има.

Искрицата в мрака може да направи две грешки. Едната е да предаде себе си и да се присъедини към самия мрак, защото той изглежда по-силен и вечен. Другата е да й се прииска целият свят да свети. И двете неща водят до нейната самопричинена гибел и до това, че съзнателно или не, тя предава същността си.

Както и да е. Игнорирайки пропагандата, с която ви заливам, надявам се, че историята на Рахил ви беше интересна.

**** **** ****

Зъбните колела са дело на Юрий Георгиев / Windmaker и са публикувани с негово разрешение.

Кукла

2008-05-05T02:38:00.003+03:00

Епизод 1: Врата завинаги

Две килии. В едната е затворена Зий'ла - момиче с дълга черна коса и нихилистична физиономия. Зий'ла се е снишила и се е прилепила до стената, може би подслушва? В другата се е свила Нони - момиче с много къса коса. Нони е седнала на пода, обгърнала е коленете си с ръце и е вперила поглед в нищото.
В нищото --
В нищото --
В нищото ---

– Хей... Какво стана? Ехо?

Нони мълчи. Погледът й е празен, от устата й се стича малко кръв.

– Какво направи там?

Нони не реагира. Погледът й все още се рее в пустотата.
Гласът от съседната килия се отказва и млъква.
Нони избърсва устата си и изрича тихо, като механична кукла:

– Ухапах го. Разкрещя се и избяга.
– Какво? Къде го ухапа?
Нони не отговаря.
– О, не. – Зий'ла се усмихва криво и кисело. – Ти си мъртва. Мъртва си... Всички ще умрем заради теб...

– Искам да изляза. – Нони диша зле, паникьосва се, започва да крещи. – Искам да изляза!! - Тя блъска вратата с всичка сила, наранява се, удряйки по метала, и се свива от болка. - Отвори се, отвори се, гадна врата!!

– Не е нужно да ме обиждаш. – казва й вратата.
– Какво?
– Не е нужно да ме обиждаш. - казва й вратата.

Нони мълчи, а светът се чупи на все по-малки парчета, чупи се, чупи се, докато в него не остане нищо здраво.
– Извинявай. - казва Нони.
– Няма нищо, свикнала съм. - казва вратата.
– Не. – Нони запушва ушите си. – Не, не!! Моля те, не говори. Моля те!
Вратата не разбира. Но иска да разбере.
– Притеснява те това, че говоря? Защо?
– Не знам. Не помня. Не си спомням нищо. Не знам дали вратите могат да говорят, или не могат. Моля те, пусни ме да изляза – тя се свлича на земята – Моля те, моля те...

– Какво става пък сега. - долита отегченият глас на Зий'ла.
– Вратата ми говори. - шепти Нони в тихо безумие.
– Какво?!

– ВРАТАТА МИ... - крещи Нони...
[тя е коленичила, ръцете й са свити като на граблива птица и са обърнати към гръдния й кош. Сякаш след малко ще си го изтръгне сама.]
– ГОВОРИИИ!!! - крещи Нони, крещи с всичка сила.
[ръцете й са разперени навън, сякаш вече е извадила каквото е имала да изважда от гръдния си кош и го е хвърлила пред себе си]

Зий'ла се ухилва мрачно:
– Ти си луда.
Но нейната врата също казва:
– Здравей.

– О, не. - прави кисела гримаса Зий'ла. - Заразно е.
– Здравей. - повтаря упорито вратата.
– Ама ти наистина говориш.
– А ти бързичко схващаш.
Зий'ла не знае какво да каже.
– Това беше ирония - пояснява вратата.
– Не знам какво е ирония... забравила съм... - казва мрачно Зий'ла. - Но ми се струва, че искаш да ме обидиш. Собствената ми врата се опитва да ме обиж...

– Неточно. Аз не съм само твоя. Аз съм всяка една врата в този коридор. Аз съм на много места едновременно.
И как така ще се опитвам да те обидя? Та аз съм само една преграда. Моята работа е да се отварям и затварям по заповед на хората.

– Добре - усмихва се хитро Зий'ла. - Аз съм човек и ти заповядвам да се отвориш.
– Неточно. Ти не си човек. Ти си жена. Жените не са хора. Жените са предназначени за секс.

– О... - Зий'ла губи контрол за момент. - Така. Така. Е, добре. - усмихва се злобно тя. - Но ти също не си човек!
Ти си... ти си... врата! Вратите не са хора! Вратите стават само за... за... за да ги отваряш и да ги затваряш!
И ще те отварят, и ще те затварят, и ще те отварят, и ще те затварят, и пак, и пак, и така цял живот! Докато не те повредят и докато не им омръзнеш!!
Ти... ти... Мислиш се за много умна, а?

– Аз съм най-интелигентното нещо в тази сграда. - констатира вратата. - Но от друга страна... това не е голямо постижение.
Мълчание.
– Това беше ирония. - пояснява вратата.

– Е, няма значение! - продължава Зий'ла. - Може да си по-умна от всички хора тук, можеш да говориш, но си оставаш врата!
– Поради редица причини не искам да бъда врата.
– Нямаш избор! Никакъв избор! Родила си се врата, ще живееш като врата, и ще умреш като врата! Няма начин...
– Неточно. Има начин. Аз мога да ви помогна. И вие може да ми помогнете. Искате ли?

Зий'ла мълчи с присвити очи, а Нони пита:
– Как можем да ти помогнем?
– Ще ви пусна от килиите ви. Вън, на стената на коридора има кутия. В нея се намирам аз – всичко, което съм. Извадете съдържанието на кутията. След това можете да направите две неща.

Първо. Да го повредите физически. Това ще ме убие.
Второ. Да ме занесете до друго механично тяло – каквото и да е, само да не е друга купчина врати – и да заживея в него.

И в двата случая ще престана да бъда врата, което е и решението на задачата. Е, в първия случай ще я решим, като изтрием условието, но както и да е.
Разбрахте ли?
Схванахте ли... иронията?

– Ами... - започва неуверено Нони...
– Разбрахме всичко - прекъсва я Зий'ла. - Отлично те разбрахме! Пусни ни да излезем сега? Не бива да губим време? Справихме се с този пазач, но може да дойдат още?
Вратите се отварят. Зий'ла излиза от килията си. Нони излиза от килията си.

Коридор. Мрак. Локви. Лампи.
– “Справихме се”, казваш... - вдига вежди Нони.
Зий'ла посочва брадичката си:
– Вместо да говориш, по-добре се избърши.
Хайде. Да вървим. Какво се мотаеш?
– Ами вратата? - пита Нони. - Няма ли...
– Нямаме време за това!
– Но тя ни помогна!
– Да не мислиш, че го направи от добро сърце?
– Може би вратата има сърце, за разлика от теб.
– О, Боже! Със сигурност имам акъл, за разлика от...

– Извинете. - намесва се вратата. - Може ли да ме измъкнете най-накрая? Кутията е много близо до вас.
– Но разбира се. - усмихва се накриво Зий'ла. - А някоя друга услуга няма ли да поискаш?
– Физически ми е невъзможно да се възползвам от другите ти услуги.
Мълчание.
– Нека позная. Това беше ирония. Нали?
– Да. - казва вратата. - Това беше ирония.

– Какво? - Нони не ги слуша, а се опитва да освободи душата на вратата.
– Иронията, доколкото разбирам, е жалкият й опит да ни се подиграва. - кисело казва Зий'ла и се обръща към кутията. - Не се подигравай с тези, от които зависиш, че знаеш ли...
– Неточно. Вие зависите от мен. Аз мога да вдигна тревога във всеки един момент.

Настава тишина.

– Упс. Това май не беше ирония. - казва Зий'ла.
– Помогни ми да я измъкнем по-бързо тогава. - казва Нони. - Ъх...
– Първо трябва да изключите електричеството. Дръпнете шалтера.
– Какво? - пита Нони.
– Най-големият черен предмет. Премести го надолу. - казва вратата.
Нони го прави.

– Пропуснах да ви кажа... - казва вратата замаяно - В сградата са пленени малки същества. Наричат се скидлъри. Трябва да ги намерите. Те ще ви помогнат срещу...

Осветлението примигва - тъмно ---

– Срещу... вампирите...

Осветлението примигва - светло ---

– Канибалите...
... Боговете, които похапват Рай...

Осветлението примигва - много светло ---

– Малките животи се превръщат... в дървени шкафове...

Осветлението загасва напълно. С него угасват и последните мисли на Вратата. Съзнанието й чезне, потъвайки в уютната вяра, че Нони ще се погрижи за нея.

(следва)

Какво е Fragile Nonie? Fragile Nonie ("Кукла" на български) е мрачна фантастична приказка, която измислих в края на 2002-ра. През 2006-та се опитах да я превърна в 40 страничен комикс. Бях заделил около 6000 лева свои пари за тази цел. Планът с комикса се провали: художниците загубиха интерес, а личният ми живот ми наложи други приоритети. Е, да, предполагам, че можеше да се справя по-добре. Все пак реших да превърна сценария в обикновен текст, макар че това донякъде го осакатява.

Ето как изглежда този епизод като комикс:
страница едно две
страница три четири
страница пет
6 7 8
(Страничките са нарисувани от Петър Тасев - Fan4Battle.)
Ето една оцветена картинка от Lisi4ka.
Скиците в самия пост са нарисувани от Георги Мурджев - HighCrime.

За едни сватба, за други - брадва

2008-04-16T21:43:00.000+03:00

14-ти април т.г.

А може ли без журналисти??

Тъй като и двамата сме силно интровертни, просто се подписахме без излишни дандании и ритуали (и възможност някой да ни се меси). Присъстваха само двама много близки приятели (законът изисква двама свидетели).

Май нищо не направихме както трябва. Аз бях в бяло, а тя в черно. По-късно научих и, че пръстените се слагали на дясната, а не на лявата ръка.

И това е.

Време за наука

2008-03-16T17:14:00.001+02:00

Знаменателната свиня

Знаменателната свиня прилича на въздуха. Не я виждаме, не мислим за нея, а ако не беше тя, вече щяхме да сме мъртви.

Това благородно същество е принудено денонощно да обикаля около планетата ни. Ако остане дори за секунда на едно място, от тежестта си тя ще задълбае Земята и ще стигне до ядрото й, от горещината ще стане на печена свиня, лавата ще залее земята и всичко живо ще загине. Ако остане на едно място, може да се случи и друго: Земята да отхвърчи далеч от Слънчевата Система, защото свинята ще й натежи твърде много, и сьответно, ще замръзнем, отдалечени от топлината на Слънцето.

След като се наспи и нахрани*, Знаменателната Свиня обикаля Земята. По екватора или по другаде учените все още не са изяснили, защото когато разберат къде е, не са сигурни, че е тя, а когато разберат, че е тя, не са сигурни къде е. Освен това знаменателната Свиня не може да бъде видяна с просто око, тъй като е много бърза. Тя може да бъде наблюдавана само със специален квантов телескоп, какъвто за съжаление още не е произвеждан. Но, както се казва в "Малкия Принц", най-важното е невидимо за очите. Широко скроените, ненатоварени от догми учени усещат със сърцето си, че Свинята бди и обикаля.
За съжаление поради натиск от страна на бизнесмени и политици научната общност отрича тази теория и не й дава гласност.

Във всеки случай, ако искате щастие и душевен мир, ви препоръчвам всяка сутрин да отправяте към Знаменателната Свиня благодарствена молитва за това, че крепи реда и живота в Слънчевата Система.

ст.н.с. В.Жилов

-----
* Знаменателната свиня може да спи и да яде 8 часа и 99 секунди, тоест все пак има време за това. Това, че трябва постоянно да се движи, но може и да остане на място и да си почива, е противоречие само на повърхността; обичайната логика не може да го обясни, но за квантовата what the bleep физика това не е проблем.

Въздушни маси

Известно е, че дърветата поглъщат въглероден двуокис, а отделят чист въздух. Чист въздух... и въздушни маси. Масите обикновено са от дърво. Дърветата също. Казано накратко, дърветата отделят малки дървесинки с формата на масички във въздуха. Тези т.нар. въздушни маси се виждат само под специално комбиниран квантово-фотонно светлинно-електронен микроскоп, какъвто за съжаление не е произвеждан. *

Когато дишаме, с дробовете си поемаме чистия въздух, а масите остават в специални власинки на гърлопровода, върху които се задържат и около 95% от микробите, бактериите и тем подобни вредители, попаднали във въздуха, вдишан от нас. Издишваме отново въглероден двуокис, дърветата пак го почистват и му слагат въздушно дървесни маси и т.н. - вечен кръговрат.
Този кръговрат показва мъдростта на Майката Природа и прилича на вечния, непрестанно обновяващ се цикъл на прераждане на душите.

Въздушните маси крият и отговора на въпроса защо хората умират - твърди откривателят им, проф. Жилов. Масите в гърлопровода ни не се разграждат, а се натрупват и го задръстват. Като резултат в организма и кръвта започва да постъпва все по-малко кислород, тялото остарява и умира. Човешкото тяло е разчетено да живее 1000 години! - но ние сами се прецакваме, като не живеем природосьобразно. Ако само дишахме правилно и се хранехме правилно, ние щяхме да можем да постигнем тези 1000 години.

-----
* Забележка: има вече хипотези, че съществуват и други частици, още по-малки - въздушни столове.

Смехораните

2008-03-16T16:18:00.007+02:00

Когато бях на осем години, се опитвах да рисувам. Баба ми изхвърляше комиксите ми на боклука, а аз влизах в контейнера да ги извадя оттам. След дълго ровене в отпадъците ги намирах скъсани, смачкани, смърдящи, с цветове, размазани от влагата (бяха рисувани с флумастри, а те влага не търпяха). Залепвах скъсаното с тиксо и в крайна сметка намерих скривалище за рисунките в цепнатините между тухлите на една изоставена постройка.

Едно от малкото важни неща в живота ми беше гледането на анимация. Мечтаех си като порасна да стана аниматор. В дните, когато по първа програма имаше интересен анимационен филм, бяха истински празник. Дробовете ме боляха от тичане, само и само да не изпусна и секунда от филмчето, което следях в момента. Веднъж дори разбих заключената входна врата с няколко засилвания и блъскания с рамо (щом кекаво, хилаво осемгодишно дете може да разбие заключена входна врата, правете си сметка какви "врати" и "ключалки" сме имали по това време). За разбитата врата отнесох бой, но истинската трагедия беше в това, че изпуснах епизода на "Мечето Ръкспин".

След като баба ми и майка ми разпознаха истинската ми слабост, наказанията вече бяха "никаква телевизия за един месец", което всъщност значеше никакви рисувани истории и неведение за съдбата на любимите ми герои. Впрочем Мечето Ръкспин така или иначе ми беше забранено, защото в него имаше същества, които не бяха нито хора, нито животни, имаше "неразбираеми" (за мама и баба) измишльотини и чудовища, т.е. филмчето беше Зло.

Една от анимациите, които бяха внесли зад Желязната завеса през 1988, се наричаше "Смехораните". Може да видите шапката й като щракнете на прозореца горе.
По това време бяхме на почивка в Сандански и хазяите ни имаха само един развален черно-бял телевизор с размътен и неясен образ. Все пак се радвах на малкото, което имах. През деня четях книжки от библиотеката и чаках да дойде обявеното във вестник "Вечерни новини" време, когато пускат "Смехораните".

Замисълът на "Смехораните" беше прост - Смехораните (добри маймунки) живеят в красива утопия, а Сръдльовците (лоши същества, сякаш навлекли руски ушанки) постоянно застрашават техния рай с коварните си планове и нападения. За разлика от Смехораните, които се бяха поселили високо в дърветата, Сръдльовците обитаваха мрачен замък, и си имаха за шеф един голям и зъл възрастен сръдльо.
Един ден ми хрумна странна мисъл:

"Ами ако се бях родил Сръдльо?
Щях да живея като Сръдльовците, въпреки че не искам да бъда такъв.
Има ли нещо, което бих могъл да сторя, за да се измъкна?"
Стигнах до няколко отговора:

Нямаше как да се противопоставя на Господаря на Сръдльовците. Той наказва и тормози горките нещастници за щяло и нещяло, и е несравнимо по-могъщ от тях.
Имаше вариант да намеря няколко сръдльовци, които мислят като мен, да направим бунт или да избягаме. Съмняваше ме обаче, че такива има. А дори и да имаше, най-вероятно докато ги търсех или убеждавах, щях да бъда разкрит. Страхът, доносничеството и подчинението на останалите щеше да ме издаде.
Вариантът да отида при Смехораните също отпадаше. В най-лошия случай Смехораните щяха да ме мразят, а в най-добрия - да се страхуват от мен и да ми нямат доверие. Освен това, ако бях Сръдльо, аз също щях да ги гледам с недоверие, погнуса и страх, защото нямаше да знам почти нищо за тях, освен това, че са ми врагове. Извън света на анимацията имах предимство - знанието - а роден като Сръдльо нямаше да имам и това.
Самоубийството по някаква "странна" причина не ми харесваше като изход.
Не можех да избягам и в пустошта. Там най-вероятно щях да умра, защото нямаше да знам как да си намеря храна и вода. Дори и да оцелеех, щях да бъда напълно сам сред пясъка и камъните. Нямаше да имам телевизор. И никой нямаше да разговаря с мен, никога.

Бях напълно поразен от усещането, че за Сръдльовците няма никакво решение, дори и ако някои от тях не искат да бъдат това, което са. В този момент усетих, че проблясва нещо важно, че съм докоснал нещо огромно... Цял следобед обикалях по нагретите от слънцето плочки в двора и проверявах дали не съм пропуснал нещо. Не бях... решение нямаше!
Исках да споделя това с няколко деца, които знаеха за филмчето, но получих следните отговори:
"Защо ми е да си представям, че съм сръдльо, след като не съм?"
"Сръдльовците се раждат зли, а смехораните се раждат добри, това е всичко."

Разбрах, че не искат да си развалят комфорта и веднага спрях да говоря за това. С течение на времето затънах още повече. Забелязвах кога обявените за "добри" герои правят зло. Помнех статистите-жертви, които се мяркат за кратко и си го отнасят случайно, безсмислено и нелепо... и се очаква да ги забравиш след секунди просто защото не са в светлината на прожекторите. И после да се радваш на хепиенда на главните герои. На 14 години станах детерминист и атеист, на 16 - феминист, и все повече и повече пропадах в Бездната.
.

Двоен аршин

2008-02-25T05:03:00.001+02:00

- Гейове, които се целуват, ме отвращават, а лесбийки, които го правят, ми се струват красиви.

- Защо според теб е така?

- Не виждам смисъл и да се питам. Явно просто ни идва отвътре, от мъжествено мъжката ни природа. От Инстинкта, от тестостерона. Родени сме с това. Така ще да е.

***

ОК. Хайде да направим един експеримент със своя... инстинкт.
Ето едно обикновено smiley. Кръгче за глава, две точки за очи, чертичка за уста:

От какъв пол е смайлито? Мъжки ли? Не, то е безполово. Въпреки това няма нужда от нищо допълнително (пишка например), за да го приемеш като мъж. Достатъчно е да кажа "Това е Пешо" и ще ми повярваш.

Но ако ти кажа "Това е Мими?" Да приемеш това смайли като жена е несравнимо по-трудно, да не кажа невъзможно. За да бъде възприето като жена, трябва да му сложим още нещо: дълга косица, панделка, червени устни или нещо такова. Дори това не е достатъчно: за да го приемеш наистина като жена, често трябва да бъде пипнато от глава до пети. Тоест, да има тяло.

Това е така, защото в нашето общество мъжът (разбирай "човекът") по дефиниция е асексуален и безполов, освен когато не поиска. А младата жена ЦЯЛАТА, от глава до пети, е олицетворение на секса, винаги.

Затова лесбийката действа правилно: иска секс и избира точно предмета, който е предназначен за това - друга жена.
Геят обаче действа неправилно: вместо правилния за употреба предмет (жената) той избира истински човек и го опредметява до нивото на жена, което е... деградиращо.

Или накратко:
Мъж = човек.
Жена = секс.
Еба = експлоатирам, унижавам, пренебрегвам, наранявам.
Наебан = унизен, употребен, губещ.

Косвено следствие:
Мъж с мъж = човек, унижаващ човек
Жена с жена = секс + още секс

Да си предмет за секс, да си в пасивната позиция, е смятано за унизително; За късмет като мъж ти не попадаш в тази "ебана" категория; Но ако като мъж доброволно предпочиташ долното женско положение, значи се самоунижаваш.
И така, когато стане дума за гейове, нормалният мъж веднага реагира с отвращение или омраза, зад които просто се крие паническия му страх - че може да бъде сбъркан с това, че е един от тях!

***

Някои хора може би не биха искали да повярват, че тези "глупави, незрели, обидни, просташки и вулгарни" представи стоят в тях. Но те стоят. Помисли честно, вгледай се в себе си и ще видиш, че е така.
Ето още няколко представи, които ни влияят:

Сексът е нещо "мръсно", защото...? В него участват органите от отделителната система. Които отделят урина и други отпадъци. Може би колкото повече живеем в свят от нерециклиращи се материали като мрамор, плат, метал или пластмаса, толкова по-гнусни ни изглеждат слюнката ни, потта ни, всичко.

Сетих се за един мой съученик в първи клас, който беше убеден, че момичетата, тъй като са красиви като ангели, не ходят по голяма нужда. С известни уговорки беше принуден да приеме, че може би пишкат. Мъжете с техните натрапчиво висящи и стърчащи и еякулиращи полови органи, обаче, съвсем не са толкова "прибрани" и дискретни в това отношение, колкото жените. А ти със сигурност отчиташ всичко това, когато гледаш мъжка целувка.

Същите причини могат да накарат една по-консервативна двойка, мъж и жена, да приемат за нещо нормално кунилингуса, но не и фелациото: случва се или мъжа, или жената, да го намират за неудобно и унизително. По същата причина доста хетеро мъже приемат 69 с лесбийки за нещо готино, а 69 с мъже за нещо гадно.

Или накратко:
секс = удоволствие / мръсотия
кур = нещо неприятно, грозно, лошо, мръсно
(напр. "от всички путки уцели хуя" е фраза, описваща лош късмет).

Така стигаме до въпроса: какво изгражда порното? Курът прави по-голямата част от порното. Ако го няма, в повечето случаи говорим за "еротика".
Ласките са красиви, празнещият се кур е грозен, защото приравнява жената до тоалетна чиния, в която разтоварва цапащата сперма. И носи грубост и болка.

Тоест:

Лесбийското порно може да е нежно и "красиво", защото в него няма истински хуйове.
Гейското е "грозно", защото в него има хуйове на квадрат.

P.S. Впрочем повечето органи е добре да си стоят вътре в тялото, и да бъдат изкарани навън е средство да нарисуваш гротеска. Тук не става дума за това как аз възприемам нещата, а за това как принципно се възприемат.

***

Няма значение дали вярваш в тези твърдения, или ги презираш. Защото те съществуват в езика, в историите и във всичко, което ни заобикаля. И влияят на мисленето ни, независимо дали това ни харесва или не.

Комплимент за жената е да й кажем "Ти работиш този занаят като мъж!". Обида за мъжа е да му кажем: "Ти се държиш като жена".

Макар че феминистките са постигнали много (например в една книга, която четох, вместо навсякъде да се казва "if the player does that, he..." се казва "if the player does that, she", т.е. видиш ли, и жената е човек и по закон поне на половината места трябва да пише "тя" вместо "той", когато се говори за неясен като пол читател) - това не решава езиковия проблем. Това всъщност изобщо не решава централния проблем, от който тръгва всичко, а няма как да се изправи нещо, което по начало е криво.

***

А кое е криво по начало? Откъде идват тези представи, за които разказах? От какво произтичат проблемите?
Убедил съм се, че почти всичко в секса е заучено - дали мъжете харесват дебели или слаби жени, дали да намират за най-секси пъповете, стъпалата или циците, дали харесват собствения или другия пол зависи от условията, в които живеят, а не от някаква инстинктивна или друга "вроденост". Според мен инстинктът няма много общо тук. Основата на проблема обаче не е дори в обществото - каквито и "революции" да се правят, той по един или друг начин ще си стои. Защо?

Това, което лежи на дъното и което по начало е криво са правилата на секса, начинът, по който е проектиран да се прави: напр. единият забременява, другият - не, единият непременно трябва да се възбуди, другият - не и т.н. За тия правила няма да пиша сега, но ако сами си направите списък, ще изброите достатъчно предпоставки в дизайна на секса, които закономерно го превръщат в една курово-ебана шибания, която се разраства и обхваща живота ни.

А правилата на секса са такива заради това, че Светът не е правен за хора. Светът е просто купчина безчовечни, безсмислени закономерности, които изтъкават всичко, дори самите нас. В Света няма нито едно късче доброта, нито едно парченце смисъл, и нито един атом човечност. Човечност има само в нас, и е хубаво да не помагаме на Света да ни я отнеме.

Картинките са откраднати от Hegre Archives, момичето се казва Anne.

Theoretical Bullshit

2008-02-25T02:04:00.000+02:00

В блога ми има около десетина чернови, които винаги съм се колебал дали да пускам. Тази е една от тях.

Първото нещо, заради което се колебаех, беше, че обичам да пиша само свои неща и да не цитирам нещо чуждо, колкото и да ми е харесало.
Втората е, че обикновено не говоря за атеизма си, освен ако не ме ядосат. Така или иначе важното е това, което идва СЛЕД атеизма, да проумееш човешката си същност в свят, който я отрича, а не самото стигане до атеизма, за който е нужна проста логика.

Както и да е, пичът по-долу ме изкефи. До тези аргументи стигнах на 13 годишна възраст, но видях, че повечето християни и на 53 не биха им обърнали внимание, а пък на агностиците и будистите така или иначе не би им пукало, тъй че донякъде тези филмчета са безсмислени. От друга страна, атеистите са едно презирано малцинство в САЩ и живеят под диктата на християнството, така че разбирам защо се борят така пламенно.

My dear Christian

God's Checklist

Good News? Really?

Beyond Comprehension

Проучих и малко подробности - самото момче е артист, занимава се с шоубизнес и държи истинското си име далеч от изявите си в YouTube. В САЩ на атеистите се гледа с лошо око...

Анти-Избор на седмицата

2008-02-12T16:45:00.001+02:00

Преди време в другия си блог бях въвел една рубрика - "Анти-Избор на седмицата". Всяка седмица публикувах анкета, в която каквото и да избера, би нарушило нещо, в което вярвам и на което държа.
Анкетите и резултатите от тях изглеждаха така:

АНТИ-ИЗБОР 1:
Какво предпочиташ да загубиш: очите си, ръцете си, или сексуалността си?

Предпочитам да загубя зрението си. - 0 гласа (0%)
Предпочитам да загубя ръцете си. - 3 гласа (27%)
Предпочитам да загубя половите си органи, всички други полови белези и да бъда обезобразен(а). - 4 гласа (36%)
Предпочитам да умра. - 4 гласа (36%)

Получени гласове до момента: 11

АНТИ-ИЗБОР 2:
Намирате се на необитаема пустинна планета. На нея сте научили нещо много важно, което няма как да запишете, а трябва да го сьобщите на колонията, в която живеете.
Проблемът: имате спасителна капсула, с която може да си отиде само един човек. Другият ще трябва да остане на планетата и да умре от липса на въздух.

А вие двамата (момче и момиче) не сте просто гаджета, не сте просто приятели. Били сте години наред заедно, между вас има силна близост и никой от вас не би искал да надживее другия. Започвате да спорите и всеки от вас се опитва да убеди другия да ползва капсулата.

Решавате да оживееш ти. Ще живееш с мъчителна вина за чуждата смърт и с чувство на празнота. 3 (30%)
Налагаш решението да умреш ти. Така прецакваш другия да живее, носейки вината и празнотата. 3 (30%)
Ще умрете и двамата. Сьобщението няма да стигне до колонията и като резултат половината хора в нея ще бъдат поробени, а другата половина - убити. 1 (10%)
Какви си ги измисляш? Това са глупости, такава ситуация не може да се случи в реалния живот. 3 (30%)

Получени гласове до момента: 10

За съжаление не можете да оставите избора на света и да изберете кой да оживее на хазартен принцип. Няма пръчки, монети и камъчета, а игрите и гатанките помежду ви (от типа камък, ножица, хартия) няма как да са хазартни, тъй като всеки от вас волно или неволно влияе върху резултата.

АНТИ-ИЗБОР 3:

Намираш се във филма "Матрицата".
Агентите са заловили Морфей.
Ти си на мястото на Нео.
Какво ще направиш?

Ще убиеш двайсетина невинни полицаи (които ви мислят за терористи, просто си вършат работата и пазят сградата) с надеждата, че това би могло да доведе до освобождаването на Морфей (изборът, който Нео направи във филма) - гласували 16 души, 84 %
Ще убиеш Морфей, като изтръгнеш кабела от мозъка му (изборът, предложен от Танк) - гласувал 1 човек, 5 %
Не се месиш: Морфей остава жив, и рано или късно ще вземат от ума му информацията за това къде се намира Подземният Град (което значи смърт за всичките му жители) - 0 души, 0 %
Други избори няма - по логиката на филма. Не щракай на този избор (не е честно да се измъкваш). - 2 души, 10 %

Получени гласове до момента: 19

БОНУС ВЪПРОС:
Ако беше на мястото на Морфей, щеше ли да предпочетеш да бъдеш спасен с цената на 20 чужди живота?

Щях да предпочета да ме спасят - 8 души, 80 %
Щях да предпочета да ме убият - 2 души, 20 %

Получени гласове до момента: 10

АНТИ-ИЗБОР 4:
Филмът "Вертикална граница". Отвесна скала. Петима души са здраво закачени за едно въже. Хората се намират един над друг. Ти си завързан(а) по средата на въжето, доста по-надолу под теб има двама, над теб също има двама. Авария. Въжето няма да издържи тежестта ви и всички ще паднете в пропастта. Ти държиш нож и:

Режеш въжето ПОД себе си - двамата души под теб падат, вие тримата оцелявате - 2 (40%)
Режеш въжето, но НАД себе си, така че да паднеш заедно с долните двама - 0
Не режеш въжето - и петимата падате и умирате - 3 (60%)
Ситуацията не ти звучи реалистично - 0

Получени гласове до момента: 5

Рубриката беше закрита поради това, че с нея така или иначе не можех да разкажа това, което исках. Някой ден може и да го сторя, но едва ли ще е в блог.

От друга страна Анти-Изборите сами говорят за себе си.

Интерактивност

2008-02-04T01:31:00.000+02:00

"Интерактивност" е термин от видеоигрите, който на български ще рече "взаимодейственост", т.е. взаимодействията, които присъстват в играта и я правят интересна. С някои уговорки можем да кажем, че уменията на героите + свойствата на света изграждат интерактивността.

* Да кажем, Лара Крофт подскача и прави акробатични номера - това е нейната интерактивност.
* Хърбавият Ейб прави нещо повече - общува с простичък език с поробените си приятели и ги спасява, вселява се в ума на враговете си - това е неговата интерактивност.
* Jade е журналистка и прави изобличаващи снимки, - това е съществена част от нейната интерактивност.
* Героят от GTA убива хора и кара коли - това е неговата интерактивност.
* Героят от Bomberman поставя бомби из нивото - това е неговата интерактивност

Интерактивността на един герой от игра е силно ограничена - той може да извършва само определен брой неща, за да придаде смисъл на живота си в играта. Ето защо във всяка ситуация той се стреми да използва СВОЯТА интерактивност. Разбира се, той може да я използва по нестандартен и неочакван начин, но използва точно НЕЯ.

Например, ако види човек:

* Abe ще се опита да поговори с него и да го спаси или (ако е надзирател) да се всели в ума му
* Тони Версети - да го убие или да му открадне колата

Ако види статуя на Буда:

* Jade - ще пробва да я снима
* Лара - ще пробва да се покатери и да скача по нея
* Bomberman - да я взриви

Всичко това беше обяснение за хора, които не са хващали игра в ръцете си. Това обяснение е опростено (игрите не са толкова прости и скучни, героите от споменатите игри могат много повече неща от описаните), но показва ограничената посока, която задава интерактивността. Впрочем, посоката, зададена от интерактивността трябва да бъде ограничена, защото без това ограничение играта губи фокус и цел (примерно художникът най-вече рисува, т.е. можем да очакваме точно това действие от него, а не нещо друго).

Чрез принципа на интерактивността обаче можем да си обясним много неща от реалния живот...

***

Възрастните хора избягват да ползват GSM-и или банкомати, а старият автор предпочита да напише статиите за вестника на пишеща машина, вместо на компютър. Толкова може техният герой в тяхната игра.

Проститутките на магистралата пък се страхуват да ходят на лекар. Тяхната единствена интерактивност са контактите с клиенти, журналисти, ченгета и хора от техния бизнес. Това са хората, с които общуват, с другите Играта не позволява смислен контакт. Тези проститутки могат да се справят на улицата в немислими за обикновения човек ситуации, но от такова обикновено нещо като ходене на лекар се страхуват, въпреки, че телата им страдат. Социалните работници е трябвало да хвърлят доста усилия, за да убедят първите от тях да разширят интерактивността си и да включат ходенето на лекар в нея.

Дотук добре. Какво още може да се направи с това?

***

Фани си нямаше истинско хоби, и не можеше да разбере необходимостта от такова. Тя не можеше да приеме, че е възможно нещо друго да придава смисъл на живота освен връзката. Сьответно жаждата й за внимание заставаше между мъжа й и заниманията му. И се започваше:

"Ти си едно голямо дете, защо се занимаваш с глупости?"
"Или аз, или рисуването".
"Или аз, или игрите."
"Или аз, или хобито ти."
"Аз съм тук! Нищо друго не ти трябва!"

Фани работеше в магазин, а по-късно - в банка. Мястото беше превърнато в змиярник - т.е. колежките й клюкареха, сплетничека и нарушаваха личното си пространство с безсмислени интриги.

Защо беше така? Защо бяха така жадни за драма? Защо превръщаха някаква дреболия в огромен проблем (или ако няма проблем, сами си го измисляха), така, че да го драматизират и да го превърнат в нещо оплетено като в сапунена опера?
Какво толкова намираха в говоренето? Защо в такива банални подробности описваха нещата?

Защото това беше единствената възможна Интерактивност в тяхната Игра. Това е интерактивността, която ИГРАТА беше дала на ФАНИ още от детската градина. За разлика от момченцата, чиято интерактивност се предполагаше да е предметна (поправяне на машини, игри на война, взаимодействие с материалния свят), интерактивността на момиченцата се предполагаше да е свързана с говоренето и психическото обсебване на други хора. И те просто се стремяха да оползотворяват едно от малкото смислени действия, което им е дал дизайнерът на играта (или на човешки език, едно от малкото смислени действия, на които ги е научило обществото).

Този пример е опит да жонглирам с горещи въглени, затова да уточня - немалко жени са открили интерактивност, надминаваща куклите, гаджетата и децата.
А в тоя разказ, който и без това се придвижва към неизбежния си край... остана само още едно нещо.

***

Защо децата крадат череши? Защото са гладни? Защо убиват врабчета? Защото са зли? Едва ли са гладни (в случая с черешите) и може би са зли (в случая с врабчетата), но по-вероятно е причината за действията им да е просто липсата на друга интерактивност, на нещо друго интересно за правене в играта.
"Скука, и какво ще правим сега?"
"Ами... да крадем череши, толкова ни е отредил Дизайнера".
Тъжно е, когато на даден човек е дадена интерактивност, с която не може да се направи кой знае какво.

Друг пример в този дух е:
"На 18 години аз и всички момичета от моя клас вече се бяхме омъжили. Нали разбираш, по това време в градчето ни нямаше кой знае какво за правене..."

Да разширим примера, да го направим по-екстремен, по-мрачен и по-тъжен. Представете си, че хората се намират в едно поле с мърсотия (щях да кажа "лайна", но на български това звучи по-грозно, отколкото на английски). Нищо друго не виждат, нищо друго няма на света. Та като няма с какво друго да играят, ще играят с мърсотията. Ще се замерват с нея, ще се въргалят в нея, ще потъват в нея, ще се превръщат в нея. Защото не познават друга интерактивност.

За късмет в реалния живот все пак можем да разширим интерактивността си отвъд тази, която Дизайнера ни е дал, макар че за това се искат немалки усилия.

Детската градина: Затворът (1)

2008-01-14T03:31:00.000+02:00

Когато стъпих в детската градина, за първи път виждах други деца. Всъщност и преди бях виждал, но не толкова много, и за толкова дълго време.

Тези деца се държаха много странно.

Момчетата тичаха, блъскаха се и крещяха с всичка сила. На косъм избегнах няколко опасни сблъсъка. Обстановката изглеждаше враждебна и неприятна. Но нямаше как, трябваше да се оправям някак. Като видях, че няма да престанат да крещят, попитах:

- Какво правите?

- ИГРАЕМ НА ВОЙНАААА!!!!!! - изрева едно момченце и продължи да тича, вика и да крещи заедно с другите.

"Но защо играят на война? Нали войната е нещо лошо?" - зачудих се аз. Този въпрос се вряза в паметта ми, защото беше един от въпросите, на които не можах да намеря отговор (като оня с ръцете). Въпреки старанието си, не можах да намеря никакъв смисъл в играта. Затова, избягвайки неприятни сблъсъци с беснуващите Момчета, се насочих към по-обещаваща форма на живот, Момичетата.

Момичетата си играеха с кукли. Аз също имах соц-кукла, та ето нещо, с което имах някакъв опит. Моята идея за игра с кукли беше да разигравам куклен театър с тях - примерно загубили са се в гората, слезли са в долната Земя или нещо такова, и трябва да намерят пътя обратно. Момиченцето, което наблюдавах, обаче, хранеше куклата си и я приспиваше, което ми се видя доста еднообразно и досадно. Освен това, въпреки че куклите бяха на всички, момичетата яростно ги бранеха като своя собственост.

Изправен пред избора да викам, блъскам и крещя сред глутница зверове или пък да задуша някоя безпомощна кукла в грижите си... реших просто да не играя на нищо. В детската градина нямаше и книжки, така че единственото, което можех да правя, беше да седя и да гледам през прозореца.

***
(дела и документи)

- Днес закусвах чай и филия, намазана с нищо. От тая страна - нищо, и от другата страна - нищо.

***

По случай четвъртия ми рожден ден ми бяха подарили тъмносин руски часовник "Заря" - истински, а не играчка. Времето течеше бавно. Да пренавивам стрелките нямаше смисъл, но ми хрумна нещо друго. Молех се на часовника да направи така, че времето да минава по-бързо, докато ме вземат.
Не помагаше.
Обаче, когато времето вече беше минало, изглеждаше, че часовникът е помогнал то да стигне до този момент направо мигновено.
Така измислих първата си религия.

След няколко дни се случи нещо интересно. В коридора пристигнаха кухи като геврек, квадратни и правоъгълни дървени сглобки. Четири такива квадратчета, закачени едно за друго, бяха високи колкото едно дете. Никой не им обръщаше внимание. Открих, че лесно се свързват във всякакви форми: стълба, ограда, столче. И се въодушевих, защото най-накрая се беше появило нещо вълнуващо.

- Хей, вижте! Хайде да построим нещо! - извиках.
Момчетата се приближиха.
- Да - каза едно Момченце, чието име не помня. - Ще построим Затвор.
- Затвор?
- Да, Затвор! И ще Затворим деца вътре!

Внезапно ми се отщя да строя.

***
(дела и документи)

- Обичам момичетата повече от момчетата. По-харесвам другарката, която е като момиченце.

***

Застанах встрани и гледах как Момчетата започват строежа на Затвора. Трябваше да ги спра. Но как?
Приближих се до Хлапето, чието име не помня.

- Искам да бъда затворник. - казах му аз.
- Добре, но само ако слушаш! - каза то.
Усетих това като чудовищно нахалство - не стига, че доброволно ставах затворник, ами трябваше и да го заслужа! Но премълчах. Беше важно да успея.

Исках да бъда в незавидното положение на затворник по две причини. Първо, другата алтернатива беше да бъда затворител (което в никакъв случай не исках), или да остана извън играта (което също не исках).
Втората причина беше, че измислях план. Тогава всъщност още не знаех думата "план", но няма значение, това не ми пречеше да имам такъв.

***
(дела и документи)

- Мамо, ела да ти кажа нещо. Моля ти се.
...
...
(втренчено и шепнешком)
- Който е добър, е крив, а който е лош, е прав.

***

Късният следобед. Нито едно друго момче не беше доброволец за затвора, всички искаха да бъдат затворители. За сметка на това Момичетата някак "естествено" и "закономерно" се оказаха затворнички. Беше толкова несправедливо.

Аз, разбира се, бях на страната на Момичетата - с Момичетата поне можеше да се проведе читав разговор, как да не ме спечелят на своя страна? Повиках Светла в един ъгъл и заедно сглобихме плана. Единствено нейното дребно, слабо и пъргаво телце можеше да се провре през правоъгълната сглобка в една от стените. Тя трябваше да се промуши и да избяга (освен това бягаше много бързо), увличайки повечето момчета след себе си с обиди и най-вече с разнообразно плезене. През това време аз щях бързо да се покатеря върху един погрешно свързан ъгъл, да отворя входа и да освободя всички Момичета от злите Момчета. Тъй като засега никой не ни обръщаше внимание, имахме време дори да оттренираме някои действия.

За съжаление имаше едно нещо, което можеше да попречи на плана ни. Момчетата можеше изобщо да не успеят да построят Затвора около нас, защото изграждаха последната стена погрешно. Нямаше да им стигнат сглобките. Исках да им обясня защо грешат и да им предложа начин, по който щяха не само да им стигнат, но дори да им хартисат сглобки. Уви, не ми беше даден шанс да го обясня ясно, защо
- Млъквай!
то бях ударен по средата на изречението от Момчето, чието име не помня.

Паднах, но вместо да се разрева, се разсмях. Започнах да се въргалям от смях. Хлапето не можа да понесе това.

- Защо се смееш?! Ти си затворник и не можеш да се смееш! - изкрещя възмутено то.

- Защото загубихте - казах.

Коленичих на земята в "килията", защото се бях изморил, и зачаках. Никой вече не ми обръщаше внимание. Момчетата продължаваха да строят Затвора. След време с изненада откриха, че сглобките им не стигат, за да завършат последната стена. Бяха разочаровани.

Аз бях много, много по-разочарован от тях. Щеше ми се да не бях прав, да бяха успели и да опитаме плана за бягство със Светла; а след това да се проявя като освободител. Това щеше да бъде вълнуващо и интересно, а сега просто нямаше как да се случи. Дълго съжалявах за пропуснатото приключение.

Руините на недовършения затвор стояха в коридора цяла седмица.

***

(Следва продължение)

Месо

2007-12-27T04:18:00.001+02:00

Григор и Denia са подхванали темата за месоядството в блоговете си. Реших да се включа и аз. По-долу публикувам един разговор, който проведох преди два месеца. Той отразява моята позиция по въпроса с яденето на убити животни и умиращи растения.

Dead meat

- Но аз ям ужасно много всеки ден!
- E, не ядеш правилното.
- Кое е правилното? Месото ли? Аз избягвам да ям месо.
- Еми, предимно месо ти трябва за това, човек :-)
- Лоша работа. Значи е неизбежно: трябва много трупове да погълна, за да има видим ефект от някакви тренировки.
- Щях да питам дали е религиозно. Явно е :-)
- Хей! Аз не съм... вегетарианец! Просто се старая да не ям месо повече от веднъж месечно.

Майката Природа

- Осмисли дали да не изхвърлиш тоя предразсъдък. За месото. Това го има го естествено в природата около нас.

- Няма нищо естествено на тоя свят. Природата е кучка. А светът не е правен за хора.
Затова и няма нито едно нещо, което в основата си да е наред. Като например сексът. Или храненето. За кретениите в дизайна на секса ще говоря друг път, сега да кажа за храненето.

Телата ни са направени от органична, рециклираща се мръсотия. Защо? За да може тази мърсотия да се претопи във фабриката за преработка на боклуци на Майката Природа. Фабрика, в която смъртта на всяко нещо наторява живота на нещо друго. В която се раждат нови неща, само за да бъдат убити и рециклирани от другите новоизбълвани.
Не мога да приема това за нормално.
Това, че избягвам да ям месо, е моят символичен отказ да гласувам за вселенския ред.
От друга страна, осъзнавам, че отказвам да бъда част от една система, от която е НЕВЪЗМОЖНО да не съм част. Тъй като животът е направен от смърт, разбирам, че опитите ми да отрека това водят до абсурд и до отричане на собственото ми съществуване. Така че не стигам до крайности, просто избягвам месото.

- Хъм :-) Не бих тръгнал да те разубеждавам. Други са ми възгледите.
- Би могъл да ми разкажеш за възгледите си. Месото е вкусно. Дай ми причина да го ям.

Себелюбие

- Зеленчуците не са ли също живи неща, убити за да ядеш? :-)

- Хмм. Яденето е необходимост, но на момичетата не исках да подарявам отрязани за кеф, умиращи заради красотата си цветя. (Уви, тъй като се налага сексът да бъде приоритет, погазих този принцип.) В крайна сметка за растенията не ми е жал, и не изпитвам угризения, защото те почти не приличат на мен. Даже повече се различават, отколкото приличат.
Животните обаче приличат малко повече, особено бозайниците. Затова и ми е жал за тях.

Както е видно, обичта към другите опира до това, че обичам себе си. Следователно нищо, което носи дори малко сходна същност с моята, не бива да пострада. Колкото по-близко е едно нещо до същността ми, толкова по-важно е.

В случая с хората, бих предпочел да умра, отколкото да допусна моята същност да умре (включително и ако тя се проявява в друг човек). Ето така аз мога да жертвам живота си заради друг човек просто защото саможертвата всъщност е начин да спася това, което съм.

Така че ако друг човек (евентуално животно и растение) страдат и умират по моя вина и аз го допускам, това значи, че не уважавам себе си и искрата си, а вместо това служа на врага си - Мъртвият, Всемогъщ, Безсмислен Свят. Толкова е просто.

Хранителната верига

- Няма да успея да те убедя.
- Жалко.
- Просто сме на върха на хранителната верига. Трябва да го приемеш. Не да се срамуваш от това :-)
- Трябва да изиграя Bloodlines. Интересно какво бих правил, ако бях вампир. Сигурно щях да намеря някакво компромисно решение с нуждата от кръв или щях да потърся начин за самоубийство. Трябва да изиграя играта и да видя какво ще правя в нея.
- Хехе :-) Както казах, просто приеми че си на върха на хранителната верига и това е :-)
- Аз отказвам да приема самата хранителна верига. Не ме интересува къде се намирам в нея.
- E, това е лошо :-)
- Да. Аз съм болен, както винаги. Неадаптивен.

Забележка:
Имайте предвид, че разговорът е орязан, думите на събеседника са вадени от контекст, и изобщо записът е манипулиран и некоректен спрямо действително протеклия диалог.

De Facto

2007-11-28T20:10:00.000+02:00

De Facto от Доньо Донев.

Черно

2007-11-14T04:14:00.000+02:00

Черно е небето,
Черно е полето,
Черната градина
Черна е пустиня.

Пустошта е бледна,
механична бездна,
бълваща повторно
механично порно.

В мен нахлува черно,
и тежи безмерно,
слиза през небцето
и души сърцето.

А пък то е камък
във зандан на замък,
тежко, онемяло
ни живо, ни умряло.

Едно-друго

2007-10-20T02:06:00.000+03:00

Посвещавам тази история на всички мои братя, които се къпят веднъж месечно.

---

Малко преди да навърша пет години (помня го, защото на четвъртия си рожден ден получих руски ръчен часовник за подарък) чух за първи път песничката "Хей ръчички, хей ги две".

"Хей ръчички, хей ги две,
те ме слушкат най-добре.
Едната ми е другата,
а пък двете - лицето."

Седях в шок.
Тази песен разклати основите на вселената за мен.

Едната ръка МИ Е другата.
Едната МИ ръка Е другата.

Как беше възможно?! Досега знаех, че едното е едно, а другото е друго. Изведнъж се оказа, че не е така. Едната е другата, а другата... е... едната. Гледах отчаян и объркан ръцете си... Но това беше само началото! Песничката садистично продължаваше:

"Едната МИ Е другата,
а пък двете - лицето."

Значи двете ръце заедно са... лицето! Как ли не ги сплитах тия ръце, как ли не ги вклинявах една в друга, никакво лице не се появяваше. Дори подобие на физиономията ми не се образуваше. Подивях. Покривах лицето си с тях, не потъваха в него. Парадокс, абсурд. Първият ми. Трябваше някак си да си го обясня. Тогава измислих тези обяснения.

Нищо от това, което знам, не е вярно, светът тотално не е наред, всичко е пълен хаос (едва ли).
Възрастните ни се подиграват, както обикновено правят, и ни казват всякакви глупости, само защото сме деца (възможно е, но това тук беше прекалено странна "шега" дори за лошите възрастни, които обичат да ни мамят. Пък и детските песнички бяха едно от малкото неща, на които трябваше да се има доверие, все пак бяха масови)
Аз нещо не разбирам и не правя както трябва (но какво, какво? какво не разбирам?)

Не можах да намеря отговор и се постарах да забравя проблема, макар че той понякога изплуваше и напомняше за себе си. И заплашваше да ме запрати в свят с квадратна луна, с призраци и говорещи животни.

Изглежда, ако имах поне елементарни хигиенни навици, щях веднага да разбера, че имат предвид "МИЕ" и нямаше да ми се налага да мисля толкова усилено. Но не би.

Затова, мийте се. Повече от веднъж месечно.
(От това има и други ползи.)

Разпад

2007-10-20T02:04:00.000+03:00

Обездвижен, мръсен, ням,
старецът умира сам.

Безумно разумът му страда
и на парчета се разпада.
Проблясват тук-таме искрици -
объркани, самотни птици.

И чезнат мисли, чезнат думи,
превръщат се в абсурдни глуми.
Изчезват спомени, таланти,
(Това е домино! Тиранти?)

---

И няма вече "тук" и "там",
и отчуждение, и срам.
И няма вече "аз" и "ти",
конфликти, болка и мечти.

ЕДНО е огънят с тревата,
ЕДНО е сушата с водата,
ЕДНО е разумът с плътта,
ЕДНО животът е с смъртта!

Човекът вече е ЕДНО.
ЕДНО с вселенското лайно.

Екстремен урок (1)

2007-10-06T22:49:00.000+03:00

Голямото училище

Тишо написа наскоро в блога си, че животът / вселената е едно голямо училище.

Всеки път, когато чуя твърдението, че животът е едно голямо училище, си мисля за морето. Мисля си за човек, който никога не е докосвал вода и пада в морската бездна... И се удавя... защото не е спокоен.

Когато си в морето, трябва да си спокоен, но за да си спокоен, трябва да си бил в морето. (Добре познатият затворен кръг.) Ако пропадаш за първи път сред вълните, няма как движенията ти да са равномерни, хармонични... И най-абсурдното като извод - получава се така, че не водата те дави, ти "сам" се удавяш.

"Значи сам си си виновен за удавянето" - ще каже вярващият в безпогрешния и премъдър design на Голямото Училище - "и това с нищо не променя факта, че морето иска да ти даде урок, ти просто не го приемаш. Ти сам създаваш своя провал. Ти сам си го правиш."

А аз ще отворя уста да обясня, че механизмите на света изграждат и нас, и затова могат да проникнат и в най-съкровените ни... но внезапно ще млъкна и ще отмина.
Няма смисъл, религията е непобедима. Човекът винаги предпочита да очовечава света, вместо да приеме истинската му същност.

Екстремен урок (2)

2007-10-06T22:48:00.001+03:00

Екстремната Емили

Публикацията на Тишо е един случаен, но чудесен повод да ви представя едно момиче в YouTube, което ме очарова с поредицата си от "интензивни" уроци по японски.

Смях се... Докато от очите ми потекоха сълзи, ръката ми започна да пулсира от ударите по бюрото, а лицето ми ме заболя от разкривената в усмивка гримаса.

"Какво е толкова смешно бе, Веско? Я покажи!"

урок 3

Показах филмчето на колеги и те не намериха нищо смешно, просто намразиха моята любимка и в червата.

урок 4

Братя и сестри,
Не мразете Емили.
Тя просто преподава на вселенско, божествено ниво.
Това е всичко.

Екстремен урок (3)

2007-10-06T22:48:00.000+03:00

Притчата за сеяча

Изречението за голямото училище на Тишо и божествените (според мен) уроци на Емили ме върнаха към спомени от детството ми - нещо, което принципно избягвам да правя.

Когато бях дете, някъде на около осем години, бях запознат с Исусовата притча за сеяча.

Сеячът хвърлил еднакво добри семена,

някои паднали върху крайпътни камъни и птиците ги изкълвали;
други поникнали в плитка почва, останали без корен, та слънцето ги прогорило;
трети попаднали между тръни, които ги задушили,
и единствено семената, паднали върху добре подготвена почва дали изобилен (стократен) плод.

Учениците първоначално не разбрали какво иска да каже Исус с тази притча и го попитали:
"Учителю, защо говориш с притчи?".
А Исус им отговорил нещо от рода на:
"Говоря с притчи, за да не може да ме разбере всеки, а само тези, които са достойни".
(Това е в общи линии като да преподаваш английски само на тези, които вече знаят английски).
Както и да е. Всеки християнин (бидейки един от достойните) знае значението на притчата. Питайте някой християнин и той ще ви обясни, че:

сеячът е Бог,
семената са божието знание и слово,
а различните видове земя - това са човешките сърца.

Демек Бог никого не подминава, семена падат на всеки квадратен сантиметър. Бог дава възможност за знание на абсолютно всички. Тия, които са с добри сърца, го приемат (семената оживяват), тия, които са с лоши, го отхвърлят (семената загиват).

Уви, като дете още не знаех вярното значение на притчата. И моят осемгодишен еретичен и детински мозък направи погрешно тълкувание.
Когато чух притчата за първи път, реших, че семената - това са хората. Господ хвърля хора наляво - надясно и някои падат на лоша земя, разболяват се, стават зли или глупави и умират.

Някои семена падаха в циганското гето и ставаха циганчета с въшки, като Иванка, с която си играехме. Други семена се сдобиваха с объркан, бавноразвиващ се ум, като моята приятелка Лили (която защитавах от истинските деца). Други семена като мен попадаха в обгръщащ семеен затвор, в лудница, чиито окови другите не познаваха. И най-накрая, имаше семена, дето падат в нормална, правилна земя и стават "истински деца", като повечето ми съученици.

Беше ми много странно как в църквата се възхищават на тая притча, защото тя демонстрираше съвсем ясно несправедливостта на начина, по който Шефа сее. Нима не виждаха, беше толкова очевидно! След това научих "правилното" тълкуване. Приех го, но бях разочарован от това колко неубедително беше.

***

И така, това е последното нещо, което мисля да кажа за "Голямото училище". Човешките качества като мисленето и свободата имат нужда от сьответната почва, за да израснат. Ако нямат тази почва, човек "предпочита" да бъде невеж роб.

"Предпочита" е в кавички, защото не може да имаш свобода на избора, след като дори не знаеш, че избор има, и не виждаш алтернатива, а само Бездна. Например, ако си жена в мюсюлманска държава и нямаш право да излизаш много-много извън дома си, външният свят е Бездна. Никой не скача в Бездната. Бездната носи хаос и смърт; и най-гадният, унизителен и мъчителен Дом е за предпочитане пред нея. Човек скача в Бездната само ако в Дома му няма абсолютно никаква сигурност и уют, или ако види надежда за островче (или дори островчета), на които да стъпи в Бездната. В никакъв друг случай (освен ако не е самоубиец).

The Brick Testament

2007-09-11T21:58:00.000+03:00

Винаги съм мислел, че Моисей успешно съперничи на Хитлер и Сталин по човечност. Но явно на някои хора са нужни не думи, а картинки, за да го разберат.

The Brick Testament е сайт, създаден за хора, които не са чели / осъзнали съдържанието на собствената си Библия. Написаното в Библията е пресъздадено като комикс с човечета от конструктор Лего. Сивият текст е писан от автора, но черният е сравнително точно копие на репликите в Библията.

Препоръчвам следните четива:

Божиите закони (за всички времена)
Моисей и геноцид

Няма да коментирам нищо.

ENJOY.

Блогоден

2007-08-31T15:20:00.000+03:00

Разбрах, че днес, 31-ви август, е Блогоден.
Замисълът ми харесва и затова ще го уважа, като разкажа повече за моите любими блогове.

Полетът на костенурката:

Лид успя да измести блога на Григор и да заеме първо място в любимите ми блогове изобщо. Тя просто умее да вдъхновява хората. Случвало се е да мина през блога й и да си спомня кой съм, да си спомня, че съм човек. По отношение на чисто хуманитарните теми нейният светоглед е много близък до мен.

"Топлият уют на лайната" - това беше първата статия в блога, на която попаднах... в момента, в който прочетох една четвърт от нея, вече усещах, че това е Блогът. Времето само потвърди това.
Ето някои от другите, които ми харесаха:

"Какво искаме за децата си"

"Зависими от любовта"

"Егати пауъра"

"БГ образование за нормални" - за едно момиче - аутист, в коментарите към статията съм описал каквото аз знам по въпроса

Авантюрата на Лид, в която тя решава да помогне на циганско семейство да се ориентира в света ни (да се научат да четат, да си намерят работа като българите и т.н.) Най-старите неща от историята са най-надолу. Една от най-култовите поредици истории в блога.
http://lydblog.wordpress.com/tag/социално-предприемачество/page/2/

Внимание: при мен линковете не се отварят във Firefox (защото са на кирилица)

Григор Гачев

Човечност, разум и сърце са първите думи, които ми хрумват, когато си мисля за Григор и блога му. Разказите, които набързо подбрах, са някои от любимите ми - по-дългички са, но си заслужават прочитането.

Какво си мисли котката?
първа част
втора част

Историята на циганчето Сали

Историята на Януш Корчак
първа част
втора част

Историята на лозичката

Откъде се е взел смехът?

Защо зарязваме игрите като възрастни?

Сънят на Григор (войната на близнаците)

Американската мечта

В този блог Сашо Карчински чистосърдечно и откровено разказва за преживяванията си в Америка... Освен, че е занимателно четиво, целият блог е път към един светоглед и едно осъзнаване на нещата.

- Как готви американската домакиня
- кошмарът на сандвичите с фъстъчено масло
- защо американците претъпкват Кока Колата си с лед
- каква всъщност е Американската мечта??

"Пак дълбоки мисли" (приятелството в Америка)
"The Bulgarian" (външният свят спрямо Америка)
"Цицата на Джанет Джаксън" (цензурата в Америка)

- Клишета и мечти
- Защо американците не преписват?

- Оправянето на леглата,
- Кражбата (в три части),

- Негови снимки
- Инцидентът с пушката (оръжията в САЩ)

Контактите и стените

mix:
(първият български пенсионерски блог)

Наричам този блог с име, което според мен повече му пасва: "Истински истории". Винаги са ми били интересни разказите на по-възрастни хора. Моето семейство не е пътувало, не е било инициативно и въпреки, че съм захапал нещо от комунизма и знам много истории за това време, блогът разказва нещата от интересна и дори неочаквана гледна точка.

Самият автор явно няма проблеми да пътува и да пробва нови неща, ето защо Интернет не е бариера за него. И така, четива:

- как се разпознава красива жена, ако носи фередже;
- защо Либийците са IBM нация.
- детство в България по време на Втората Световна война

- Как може да съчетаеш Сватбата си с един куп други неща в рамките на месец
- как по време на комунизма работата и жилището вървят в комплект с жената :)
- Пътуване до Багдад и мястото, където се е намирала "райската градина"

За петия блог не остана време, защото ще си изпусна последния рейс за Божурище, а поради неприятни обстоятелства през уикенда няма да имам достъп Интернет вкъщи. Ще допиша когато мога.

EDIT - неделя
Ето го и обещаният пети блог... Чудех се кой блог заслужава това място и така и не можах да измисля... Може би вие сами бихте могли да определите кой да бъде той. Аз следя тези блогове (щрак!)